Един мъж разби десетки животи - на съпруга, деца, родители

Животът ми е страшна симбиоза от болка и съдба. Безброй вътрешни сътресения, идващи от бездните на духа ми, а аз продължавам да съществувам като обрулен лист. И страшно самотна, много често пренебрегвана, унижавана от безброй неправди, обиди, се стремя да запазя философията на живота – трябва да се живее.
Един неориентиран мъж, ненаясно със себе си, разби десетки животи – на съпруга, на деца, на родители. У дома животът ми е пуст, навън се чувствам човек. Човек, който живее и се бори и се оценява. Боря се за лично равновесие, малко спокойствие, ред и вътрешна хармония. Стремя се да не пропилявам живота си в излишна суета.

Зная, че Бог ни дарява за малко с живот и е глупаво да го пропиляваме в мрака на омразата. Убедих се, че не е нужно да се състезавам с времето. Достатъчно ми е да съм силна, смела и да искам. Единствената радост и опора са децата ми. Но всеки нов ден ме кара сериозно да мисля по този въпрос. В живота винаги съм губила, защото вървях напред със своите чувства и емоции. Обичах, но ми отвръщаха с апатия и студенина. Това бяха драматични преживявания. Мисълта, че такива като мен по света са безброй, ме караше да се стегна и да открия своята философия, вяра и смисъл.

Много пъти срещах любовта. Тя ме чакаше с разтворени обятия, винаги чиста и искрена, но аз винаги я отхвърлях и отминавах. За мен нямаше „подходящи“, по кои критерии и аз не разбирах. Не исках да съм глезла, а разумна. Стремях се по-бързо да приемам случващото се, за да страдам по-малко. За миг не забравях, че орелът прелита над преградите, лисицата ги заобикаля и само овенът си блъска рогата. В тежките и трудни моменти спътник ми беше стихът на Дамян Дамянов, който ми казваше:

Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез.

И ме измъкваше от безпътицата и четирите стени, защото знаех, че не краят, а пътят, по който вървя, е важен за мен. Не се страхувах от нищо, защото вярвах, че на всяка душа Бог дава толкова, колкото може да понася и че никой шанс не е единствен. Ориентир ми бяха очите на хората, а истинският съд бе собствената ми съвест. Най-добрите ми учители бяха децата. Останала насаме със себе си, анализирах случилото се през деня и сама обсъждах себе си. Опитвах се да запомня само хубавите мигове. Постоянно имах усещането, че винаги закъснявам за хубавото или пропускам нещо много важно. На няколко пъти птицата на късмета кацаше на рамото ми, греех от щастие, че съм разбрана и оценена, но не срещах подкрепа и разбиране. Душата ми се превърна в арена на противоречия и борби, в тягостно очакване на нещо по-добро. Самотата бе моят ням другар, но и до днес не успя да ме накара да онемея.

Най-приятното развлечение за мен бе работата – да пиша, да бродирам, да творя. Чувствах се истински щастлива, когато можех да направя нещо за човека, за хората. Най-неприятният ми недостатък бе този, че се свивах като гъба, млъквах и се затварях в себе си, когато постъпваха несправедливо, грубо и безцеремонно с мен. Но винаги съзнавах, че най-страшното в живота е да падна духом. Затова преодолявах сривовете, продължавах напред вървешком или търсейки помощта на стълбата!

Валерия Стефанова