Дядо Динко Тодоров е на 83, но помни деня, в който е започнал работа в Химкомбината в Димитровград през далечната 1963-та. Бил едва на 21 години, тъкмо уволнил се от родната казарма. Голяма част от цеховете на завода били още на основа и затова постоянно щъкали строители, които ентусиазирано работели денонощно. Електрожени безспирно проблясвали от всеки ъгъл. Отговорни специалисти наблюдавали обектите и ако откриели нередности, отправяли нарежданията си за корекция.
Динко загърбил своето село Драгойново, Пловдивско, и постъпил на работа. Приели го да стане механик, където млади работници монтирали нови съоръжения за бъдещото производство. Не било лесно да се усвои сложната техника. Изисквали се сериозни познания и опитност, каквито Динко нямал. Затова тайничко се вглеждал в по-опитните си колеги и запаметявал всичко, което щяло да му послужи занапред. Но необходимите машинни съоръжения се вграждали по местата си според изработения проект. Това наложило Динко да продължи образованието си във Вечерния механотехникум в Хасково, за да овладее по-добре новата техника.
Сетне
целият му трудов живот преминал сред машините,
станал опитен майстор - в кислородния цех, после в амонячното производство, фосфорното и други...
С опита и знанията, които натрупал в Химкомбината, на който посветил младостта и зрелите си години, заслужил много отличия и награди.
Но днес за тях не обича да говори, като наблюдава живота сега. С тъга си припомня за миналото време, но не от носталгия по младост. Тогава е имало за всички работа, а не както сега. Днес по контейнерите за отпадъци се виждат често повече хора, отколкото в работни облекла.
През младите години се оженил и му се родил единственият син, от когото днес е възнаграден с внук, който го радва.
- Има и друго, още по-лошо - казва възрастният човек. -
Входът на жилищната ни кооперация опустява
Има много заключени апартаменти на цели семейства. Няма с кого да общуваме! Градът така видимо се смалява, пръснаха се хората по чужбина. Миналия ден разговарях със съседа си, завърнал се за кратко, а дали ще се завърне от Испания завинаги - не знае! Казва, че тукашната си заплата вади там за ден и половина! А е завършил образование за нуждите на родното производство, каквото, за съжаление, вече нямаме. Докъде ли ще стигнем? - натъжава се дядо Динко.
Въздиша и поглежда далечината. „Няма трудова слава вече! Тя отдавна отмина. Нищо хубаво не очаквам за младите. Задават се избори, но не знам какво бъдеще ни очаква, след като толкова много години се лутаме, богатите увеличават доходите си, трупат милиони и нехаят за нас. Това ли искаха демократите?”.
Търкулва се една сълза по лицето му и ние се разделяме с пожелание пак да се срещнем, с надежда мъничко животът да се подобри дотогава.
Андрей АНДРЕЕВ-Редкин, Димитровград
Все още няма коментари