Дават помощи на бежанци със скъпи коли, а нашите старци мизерстват  

Премълчах протестите на украински бежанци в български градове, нямащи нищо общо с войната. Мълчах, макар че не разбирах защо тези хора крещят и се търкалят по земята в мирни населени места, приели ги топло, сърдечно и гостоприемно. Разстроени са, мислех си, и оправдавах някак това… Мълчаливо приех и настаняването им в хотели в морските ни курорти, а не в бежански лагери, като всички останали, потърсили спасение у нас по време на военни действия в държавите им. Без ропот се съгласих и с ежедневните помощи за бежанец, равняващи се на месечната добавка за българско дете. Помощи, давани на хора с луксозни автомобили, докато нашите старци от години преживяват с кофичка кисело мляко и стар хляб и месеци наред зимуват, свити в студените си бедни домове…

Война е, казвах си, трябва да се помага. Вече два месеца българинът дава от залъка си, без държавата да го подканва с кампании. И го прави безвъзмездно. Защото сърцето българско винаги е умеело да чувства. Въпреки че е било лъгано безброй пъти. Макар и с неохота, приех и потъпкването на правилата и реда, които институциите изискват да се спазват от всички мои сънародници, а сега услужливо не забелязват как са незачитани от гостите ни. Бежанци са, казвах си, объркани са хората. После ми стана все по-трудно да приемам надменните им погледи. Но пак търсех смирение и разбиране в душата си и причина да оправдая все по-агресивното им поведение.

Премълчах, макар и с болка, оскверняването на паметници, които носят част от историята на Родината ми от същите тези хора, потърсили убежище у нас и получили състрадание, съпричастност и помощ от народ, който самият има нужда от помощ.

Търпението ми започна да се изчерпва, когато в собствената ми страна започнаха да се подменят символи, да се зачеркват имена на улици и когато над българския флаг се окачи чуждо знаме.

Усетих как се изчерпва и когато навръх святия празник Великден национална телевизия ме принуди да слушам песен, възхваляваща друга държава, изпята от бежанка с тежък грим и руси букли. Но пак замълчах, макар и вече стиснала от гняв зъби. Днес разбрах колко много съм грешала. Мълчанието не е злато. Мълчанието храни демоните и ги прави по-големи.
 
Вероника Шкетиева, Бургас