Спомени от соца: За детството, циганската баница и обелените колене

Не беше отдавна времето, когато детството беше щуро, усмихнато, истинско и пълно с приключения. Тогава нямаше компютърни игри, таблети, телефони и плазмени телевизори, а огласяхме площадката пред блока с детски смехове и викове, докато се гонехме около някое дърво, играехме на топка, стражари-апаши, ръбче, ластик или ловяхме попови лъжички в изоставена гума.

С носталгия си спомням моето детство, когато всички се събирахме веднага след училище, за да се катерим по дърветата… Тогава сякаш нямаше уплашени родители, които да се страхуват, че някой ще падне от най-високия клон на дюлята или крушата, растящи пред блока. Родителите ни оставяха да се вихрим на воля и ние го правехме… С кеф. Измисляхме си какви ли не забавления. Като например, че сме екипажът от „Седморката на Блейк“ и летим в Космоса. Капитанът – съседчето от третия етаж, разбира се, успяваше да стигне най-високия клон, а ние, подчинените, висяхме безпомощно на по-долните. Стреляхме лошите извънземни с въображаеми пръчки-бластери и тичахме да се крием по другите кораби-катерушки.

Някога, не беше отдавна времето, вечерята минаваше с филия с лютеница или циганска баница. Никой не се инатеше, че няма да я изяде или не му е вкусна. Грабваш каквото баба е направила и лапаш, докато тичаш, за да не изпуснеш как другите играят на жмичка. Обичах я тази игра, защото трудно ме намираха и често трябваше да викат „Царски път до 10“. „Циганската баница“ днес може обиди някой по-чувствителен или с европейско мислене, но признавам и досега тайно си я приготвям, защото хем е вкусна, хем не е опасна за високия холестерол.

Някога да си стоиш вкъщи си беше наказание, а основното притеснение на нашите родители беше как да ни залепят лепенките по вечно ожулените колене. Падаш-ставаш… Но няма страшно… Малко йод и готово. Ние знаехме как да се забавляваме, а докато тичаш винаги имаше и пострадали.
Някога прекарвахме вечерите в разкази за призраци, ядене на сладолед, стреляне с прашка… Тогава детството беше истинско…


Петя Попова, Варна