Спомени от соца: Бой за вносни сутиени в ЦУМ

Дамското, а и мъжкото бельо в недалечното социалистическо минало бяха  ужасяващи. Сега ми се струва просто невероятно, че всички сме навличали толкова грозни памучни гащи, които след първото пране се превръщаха в дрипи.
А безформените жарсени  комбинезони? И не знам кой болен мозък измъдри чисто социалистическото нелицеприятно понятие „потници”. Става дума за мъжките фланелки без ръкави, наричани преди юнашки.

Най-зле бяхме ние, представителките на нежния пол. Ако имахме шанс да се доберем в магазина – преди да бъдат разграбени! -  до т.нар. кетени пликчета /малко по-тънко трико/, беше истински успех. Да не говорим за сутиените. Те бяха трагични – шиеха ги разни кооперации по един и същи стандартни кройки от бял плат, наречен брилянт. Отзад на гърба се закопчаваха с копчета. От същия плат, но черен, произвеждаха грозните серийни ученически престилки. От едната си страна платът беше лъскав, което очевидно някому се струваше голям лукс в дамското облекло.

Обаче един-два пъти годишно в ЦУМ пускаха вносни дантелени сутиени. За да се докопаш до тях обаче, трябваше голяма връзка, която да ти подшушне датата и часа, в който ще бъдат пуснати в продажба. Още от ранна утрин опашки от по стотина жени се нареждаха пред щанда за бельото и чакаха. Не че сутиените отдавна не бяха вече в магазина, но нали първо трябваше да си вземат продавачките, колежките им от другите щандове, техните протежета. Току някоя „колежка” с престилка от магазина цъфваше, свойски се гмуркаше зад щанда и бързо изскачаше с пакетче. Нали утре пък тя ще услужи на продавачките я с родопско одеяло, я с маратонки от Чехия.

Най-накрая пускаха стоката, която е останала, за тълпата. Жените се изпокарваха коя след кого е и защо някои са прередили – такива нахалнички винаги се намираха. Стигаше се до бой. Помня, че дама от Ямбол така оскуба столичанка, че се наложи да ги разтървава милиционер.

Да се глезиш за размера на сутиените  или да ги пробваш, време нямаше. Грабваш какъвто ти падне, трескаво плащаш с разтреперени от възторг ръце. И чак тогава започва голямото менкане. Някой се оглежда и вика: имам 85 В, търся, 90А. От другия край се чува глас: Сменям 80С за 75 Б. И така докато попаднеш на твоя номер сутиен. Не  е задължително. Аз например успях да взема огромния за мен 90В – само този номер беше останал. Нямах късмета да го сменя и след като два месеца го държах вкъщи, подарих го на едрогърдата комшийка от долния етаж. Тя пък от благодарност изплете на детето ми терлици. А мъжът ми продължава да се шегува – защо си даде дантеления сутиен, бе, можеше да си направиш силиконов бюст и да го ползваш!
 
 
Снежана Белопитова, София