Спомени от соца: Отидох на абитурентския си бал с трамвая

Любомир Михайлов
 
 
В дните в края на май, когато стъклата на жилището ми кънтят от пронизителните клаксони на кавалкадата  от луксозни автомобили с превъзбудени и демонстриращи разкрепостеното си его абитуриенти на път към бала в някое луксозно заведение,  неволно и с носталгия се връщам към времето на моето абитуриентство. Не ми се мисли, колко отдавна беше това но се радвам на хубавия спомен, въпреки че никой от моя клас не пристигна с  кола и супер ексцентрично  облекло на тържеството, което в кръговрата на живота бих поставил в съдбоносната житейска поредица на раждането, брака и смъртта…

Раздялата с училището, учителите и приятелите съученици е вълнуващо събитие, все едно по какъв сценарии протича. Обикновено на този паметен ден всяко поколение си забравя главата в къщи. Абутуриентите се надпреварват кой каква щуротия да направи, за да покажат, че вече не им пука за училището, дисциплината и обществения ред. Щуротията на моето поколение бе символична. Изгорихме си ученическите шапки, които бяха част от зъдължителната ни униформа, без която не ни пускаха да влезем в школото.  Така демонстрирахме „свободата“ си и началото на новия етап в живота.

На абутириентския бал не сме се пънали да шашнем съучениците си  с по-екстравагантно облекло,  фантазе прическа, скъпи бижута и т.н. Разходите  за паметната вечер не бяха непосилни за семействата ни в сравнение със сегашните  стотици левове, които родителите на зрелостниците пръскат за издокарването на децата си. По мое време трудно се намираше конфекция, която да е подходяща за младежи. Нашите ме издокараха с поръчан на шивач костюм, за чието сако бе купен плат, а панталонът бе преправен панталон от гардероба на баща ми. Той не бе затруднен да плати сметката, защото  месец преди това бе спечелил някаква сума от тотото.  Не се радвах на този вид облекло, което бе необичайно за мен. Обличах се така за първи път, а връзката, която баща ми ми даде от неговата закачалка, направо ме задушаваше.  До този момент, когато не бях с ученическата униформа, се кичех гордо с анцуг, фланелки и гуменки, като посветен на спорта младеж. Съучениците ми също не блестяха с някакви кой знае какви костюми.  Момичетата от класа изглеждаха прекрасно и явно бяха доволни от ушитите по поръчка от тафта и други ефирни материи официални рокли, които покриваха цялото им тяло. Тогава демонстрирането на телесни прелести не беше на мода. Най-много ме впечатлиха фризурите им. Всъщност те бяха две – висок кок или тупирана прическа.

Випускът зрелостници на 26 ССУ „Йордан Йовков“, където завърших гимназия, отпразвува раздялата с училището, съучениците  и учителите в луксозния ресторант „България“ на бул. Руски“. Може би днес някой ще се учуди, но кувертът не беше зашеметяващ в сравнение със сегашните куверти за абитуриентите, които са около 200 лева за ресторанта и дискотеката. Държавните ресторанти при социализма, а то частни въобще нямаше, не чакаха с нетърпение абитуриентските балове за да се напечелят с надути до немай къде цени, а се съобразяваха с възможностите на родителите на младежите.

По танците на бала не сме били по-назад от сегашните абитуриенти. Моето поколение зачеркна вечеринките на нашите бащи и майки, които танцуваха главно танго, румба и валс. Ние се отдадохме на купони с бурен рок, туист и страстен блус. В България винаги е имало прекрасни музиканти и певци, които знаеха западните шлагери. Оркестрите в заведенията ги изпълняваха чудесно, като обаче песните се пееха с преведени на български текстове.  Най-много ни харесваха италианските шлагери и френските шансони.

След като се натанцувахме и налудувахме,  в ранните часове на следващия ден на групички и по двойки плъзнахме на разходка в Градската градина и Борисовата градина. Тогава този прекресен парк се казваше Парк на свободата. Някои от девойките трябваше да изминат част от маршрута по чаропи, защото новите им официални обувки на токчета не им бяха удобни и им разраниха краката.  Разходката под звездите през нощта бе предразполагаща някои ученически флиртове  от преди бала да се задълбочат, а и да започнат нови. Как да не попаднеш в „плен“ на чаровна съученичка, която на бала те е впечатлила още по-силно в празничната си рокля, макар и прикриваща какво има под нея .  Отсъствието на съвременния стил на демонстрация на телесните прелести никак не пречеше на прегръдките и целувките. Така не усетихме, как в София се разсъмна и стана пет часа. Трамваите заскърцаха по релсите и изнемощяли от удоволствията на празника ние хванахме на пл. „Света Неделя“ петицата за Княжево, за да се приберем и наспим в къщи.  През следващите дни ни чакаше трудната задължителна матура.

Та така беше тогава, преди повече от половин век. Колите в София не бяха много, а родителите с автомобили не искаха да подчертават, че децата им се различават от мнозинството с тази екстра. Затова моят випуск си дойде и си отиде от абитурентския бал с трамвай. Не се возехме в мерцедеси и други луксозни машини, но балът ни беше прекрасен, както и споменът за него.

На снимката: Авторът като абитуриент