Спомени от соца: Още помня вкуса на тоблерона от корекома

Тези дни си купих „Тоблерон“ и странният сладко-лепкав вкус на шоколада и карамела, който се разля в устата ми, ми напомни времето на соца, когато бях 6-7 годишно подсмърчащо хлапе. По онова време тоблерони и шоколадови яйца имаше само в корекома на ЦУМ и по морето, където баба ми ме водеше стриктно по цял месец с карта от нейната работа (но това е една друга история).

Тогава един обикновен сладкиш вървеше по $1.80, шоколадовото яйце - за $0.60, а шоколадът „Милка“ се търгуваше за $0.80, защото за младите, които ще се зачудят, в „Кореком” се плащаше само с долари. И не всеки можеше да влезе в „Кореком”. Това беше място за избрани и те питаха откъде си взел чуждата валута. А пък в „Кореком” имаше много по-интересни неща за пазаруване от сладки, та за хлапетата тези бленувани мечти оставаха само сън за рождения ден или за Нова година.

Та да се върна за сладките спомени за тоблерона. Родителите ми, лекари по професия, бяха изпратени по разпределение в други градове, а аз - оставена на отглеждане на бабите и дядовците. На съседната улица живееше братовчед ми със семейството си. А леля ми, тя беше стюардеса! Ехе, какъв кеф! Прекрасната ми и обичана леля летеше до екзотични дестинации и на връщане винаги носеше огромни куфари със сладкиши – тоблерони, шоколади, яйца и какво ли още не.

Разбира се, братовчед ми получаваше по-големия пай, а при мен идваше това, което той не харесваше, а понякога и нищо не получавах, защото той поглъщаше огромно количество сладко и събираше опаковките от бонбоните, с които се тъпчеше. Имаше цял шкаф със станиоли, които чинно всяка неделя отваряхме, за да разглеждаме и подреждаме по цветове. Такива бяха игрите по времето на соца… Леля винаги се стараеше да носи нещо и на мен, но понякога оставах разочарована и тайно завиждах на братовчед си за съкровищата, които се криеха в неговата стая. Баба, разбира се, знаеше за нашето съревнование и гледаше винаги вкъщи да има така популярните бонбони „Ритон“, ако ли не, то минавах с боза и реване, които и до днес мразя.

Скоро след като разбраха за моите мераци към чуждоземните бонбони и шоколади, близките ми се опитаха да ме метнат с приказката колко вредно е сладкото за малките деца и как трябва да хрупам моркови и зеле от сутрин до вечер… Разбира се, върви обяснявай на едно 6-годишно чавдарче, че зелето е по-вкусно от шоколадовото яйце с играчка, още повече когато никой друг няма такова. Най-големият удар дойде на Нова година. Тогава наред с невероятния подарък - електронна игра „Ну, погоди“, и двамата получихме по един шоколадов Дядо Мраз, но в добавка братовчед ми се похвали и с „Тоблерон“!

Трябва да си призная и тогава, и сега сладко-карамеленият вкус, който залепва по зъбите, не ми харесва много и когато вече има толкова богат избор на сладкиши, тоблеронът е последното нещо, което бих си купила, но на този 31 декември му завиждах зверски.
Понякога, разхождайки се в магазините, си мисля как днешните деца не ценят необятните възможности, които имат и които им се предоставят, а приемат всичко за даденост. Сега вече и аз лъжа децата си, че морковите и зелето са по-полезни от шоколадовите изкушения, но когато се сетя за миналото, минавам и им купувам по някое яйце с играчка… Ей така, заради доброто старо време.

Мая Иванова