Спомени от соца: Как си купих първия „Запорожец”  

Със съпруга ми и малкото ни дете направо бяхме влюбени в нашия запорожец- първата ни семейна кола. Как го купихме? Ами мъжът ми обичаше, когато е в тоалетната /доста се заседяваше там?!/ да чете пресата. Попаднал на обява в един брой на тогавашния „Отечествен вестник”, че продават запорожци по 3400 лв. на 3-годишно изплащане. Всъщност, по време на соца това беше единственият автомобил, който в България можеше да си купиш без да чакаш ред. Иначе от 12 години имахме вноска за жигула, но така  и не стигнахме до нея. След като ни държаха парите без лихва толкова дълго време, ни ги върнаха и с тях успяхме да си купим от Сливен само един тип „персийски” килим. Но това е друга тема.

Та съпругът ми взе някакви мизерни наследствени пари от стара фурна в Пловдив, колкото за първа автомобилна вноска, и семейният съвет реши да си вземем на изплащане един запорожец. Отиваме цяла тумба, включително и приятели, в „Мототехника”. Там – гъмжило само от запорожци. Без колебание посочваме един – лъскава и ухаеща на боя и нова гума сигнално червена количка. Истинско техническо бижу за онова време! Без много туткане подписахме документите и ни дадоха ключовете.  Приятел паркира бижуто на тротоара пред блока, а ние от прозореца само му се любувахме и въздишахме от гордост. И заплакахме –  още същия след обед някакъв изверг мина с един пирон по цялата дължина на запорожката, после се върна обратно. Жестоко раздра сигнално червената боя и остави два дълбоки белега на безчинството си. Но и това преглътнахме.

Само след седмица я натоварихме с багаж и потеглихме за морето. Аз карам, но нали никога дотогава не съм го правила, не мога да се похваля с опит. А и честно казано не ми остана време да попрочета правилника за движение, стори ми се малко скучноват. Но усещането, че летиш с нова кола, макар че от пърпоренето й цялата махала се тресе, че тя е само твоя /дори на изплащане!/, че детенцето ти се кокори щастливо на задната седалка, е невероятно. Добрахме се до Варна – катовците като видят запорожка с умиление ни даваха път, никога не ни спираха. Но още в първия ден от почивката на варненския околовръстен път треснах чисто новия запорожец  /кръстихме си го зазуляк!/в един камион, грубо неспазвайки неговото предимство. Ужас! Живи и здрави бяхме, но предният калник, едната врата , т.нар. „престилка” /от тогава я знам!/ отидоха на кино. Спряха коли, тюхкаха се хората край нас, ние едва седяхме на краката си от мъка. Какво да се прави.

Със съдействието на приятели я заведохме за оценка на щетите в месния КАТ. Спряхме на специалния паркинг и оставихме детето вътре. Служителите в офиса ни гледаха съчувствено – младо семейство с малко дете, уж на почивка тръгнало, а първата му кола съсипана.... Както и да е попълнихме формулярите и заедно с инспекторите –оценители - двама мъже и една жена, тръгнахме към колата да напишат протокола. А от нея гърми песен – дъщеричката ми в първи клас седи на задната седалка и пее, та се къса: ”Моя страна, моя България....”. Че като се разчувстваха катаджиите, едва не се просълзиха.  Като почнаха да пишат в протокола спирка няма – да се смени еди каква си част, да се сложи нова врата и „престилка”, да се монтира оригинален фар. Да се пребоядиса цялата кола.... Така застрахователите ми броиха 1800 лева. С тези пари не само платихме ремонта и по нищо не личеше катастрофата, ами останаха бая парици. С тях пък си взех за спомен едно късо кожено яке. Изработи ми го запорожеца!
 
 
Мариана Цветкова