Колекция "Български поети": Петя Петкова Йорданова

Представям ви починали български поети с избрани от мен техни произведения.
Публикуваме стихотворения от Петя Петкова Йорданова, родена на 22.06.1931 г. в град Исперих. Умира на 21.10.1993 г. в София.
НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ 


ОТ ЖАРТА ТИ ИДА
Зеленоока моя, златокоса,
безкрайна моя, бяла равнина,
където мина, твоя тайна нося
и твоя земна, житна топлина.
 
От теб са тези пътища у мене,
от теб са тези мои гласове
и като клас пшеничен устремена,
усещам в мене твои светове.
 
От теб е тази дълголетна жажда
да бъде пълен с птици моя ден
и песен моето сърце да ражда,
каквато си родила преди мен.
 
Затуй през нощите и аз обичам
да бъда за деня далечен зов.
Започвам аз на тебе да приличам
сега дори и в своята любов.
 
Родена в тебе, от жарта ти ида,
и като теб, с душата на жена,
очаквам все до себе си да видя
една висока, мъжка планина.
 
ЛУДА ЗЕМЯ
Лудогорие - шир лудокрила,
Лудогорие - луда земя.
Дай ми щедро от своята сила -
аз съм твоя докрай дъщеря.
 
Дай ми страшната, земната лудост,
дето вдига над тебе жита,
скрити думи у мен да събуди
и над мен да шуми песента.
 
Дай ми ти чернозема си плоден,
слънце сейне ли в мене зърна,
като тебе край път необходен
да избликне от мен топлина.
 
Като тебе да бъда - безкрайна
и богата - с пшеници, с гори.
Довери ми вековната тайна,
свойта песен ми ти довери.
 
И приседнала в твоите скути,
аз сега се превръщам сама
в Лудогорие - луда кошута,
в Лудогорие - луда земя!
 
ТРЕВА
На тревата зелена - поклон,
непокорната,
земна,
добра,
че на нищо не прави поклон,
а расте
над поле
и гора;
че залива я луда река,
че я режат
през всеки сезон,
че я газят
с нечисти крака,
но на нищо не прави поклон.
 
През асфалтово,
каменно зло,
под което зарита е тя,
ще покаже зелено стебло
и ще тръгне оттам към света.
Над мъчители свои расте,
а над други глави -
след това
че за вечни се мислеха те,
а пък вечна е
тази трева.
 
Като нея по пътя бъди,
ех, приет,
неприет,
но поет,
като нея - не свеждай глава,
че назад,
че до теб,
че напред -
все трева,
       все трева,
               все трева.
 
 
НИКОГА
 
Камък срещу нива
никога не хвърлям,
че от нея може
пак да си поискам
залък добрина
и хляб наесен.
Камък срещу извор
никога не хвърлям,
че от него може
пак да си поискам
глътка ведрина
и глътка песен.
Камък срещу огън
никога не хвърлям,
че от него мога
пак да си открадна
въгленче за вкъщи,
въгленче за път.
Камък срещу мъка
никога не хвърлям,
че от нея може
пак да си изтръгна
неочакван спомен,
нещо да разказва.
Аз не нося камък
в женската си пазва.
 
ЮНИ
През месец юни съм родена аз,
в началото на жетвата голяма.
Благодаря ти, мамо,
за този хубав час,
за тоя златен месец,
през който съм родена.
Като обичан първи
житен сноп,
на рамото си вдигнал ме баща ми,
да бъдат дните ми благословени.
И пак е юни.
Пак е жътва.
Дали узряха всички стихове,
дали ожънах всички класове,
дали изрекоха всички думи,
дали изстрадах всички грехове,
дали изминах всички друми?
Далечен златен клас просветва.
И пак е юни.
Пак е жетва.
 
ПРОПУКАНА САКСИЯ
Донесох здравец син
от планината,
внесох у дома си
стрък магия,
да ми нашепва
тайна непозната,
намерила подслон
в една саксия.
Да влезне къс
от планините тука,
да ме гори
зеления му пламък.
Но старата
саксия
се пропука.
Той искал да расте
на камък.
 
ПРИ ТРЪГВАНЕ
Събрахме всичко,
всичко си прибрахме,
донесено в голямата гора.
Това, което
под дървото пяхме,
отново вкъщи
също се прибра.
Прибрахме си
всевечната измама,
че сме безсмъртните
под тоя склон.
Остана камъка в гората само,
на който не направихме
поклон.
 
ТРЕПЕТЛИКОВО ЛИСТО
На клончето
изправено
трепти
последното листо
на трепетлика.
Дали си чувал
под дървото ти,
че коренът му
винаги го вика?
Да бъда аз
като това листо,
което никого
сега не пита.
Преди да падне
на земята то,
поне веднъж
в живота си
полита.
 
ПРЕД СЪБОРЕНАТА КЪЩА
Колко лесно се руши това,
дето много
мъчно се създава.
После -
край на майчини слова,
после -
край на бащината слава.
Край - на спомена,
граден от кал,
край - на къщата,
от жал градена…
Тука
някой
някога
живял
и изчезнал
под пръстта студена.
 
КЪСНО ПРИЗНАНИЕ
Дървояда ли
влезе ли
в дървото,
свършено е с него всичко.
Злото
там започва
бавно да подяжда
всеки порив за живот
и жажда.
И дървото даже не разбира,
че полека-лека
си умира.
Както аз,
когато душояда
беше влязъл
в любовта ми млада.
 
КЪМ ЖИВОТА
Аз взех, каквото може да се вземе
от извора
ограбван
и богат…
Ту любовта
ме носеше на стреме,
ту носех целия
безкраен свят.
И колкото да пеех
и да скитах,
и имах
най-красивите
утра,
душата си на хубост не наситих
и с тази болка
аз ще си умра.