Колекция "Български поети": Борис Гуляшки

Представям ви българските поети от нашата класика с избрани от мен техни стихотворения.
Публикуваме стихотворения на Борис Гуляшки, роден на 14 ноември 1945 г. в София. Умира на 16 декември 2007 г., на 62-годишна възраст.
НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ
 
Колекция “Български поети” № 258
Борис Гуляшки


Двете машини

На жена си машината мъкна оттатък –
там да шие, – в тази стая ми пречи.
В тази стая на свойта машина ще тракам
репортажа, който чакат довечера.
И ето – търся думи, търся смисъл.
Дошло ми е до гуша, а не мога
във всичко туй, което съм написал,
да вложа своя радост и тревога.
И с тиха завист мисля: там излизат
на шевната машина изпод плота
пола или елече, или риза,
а тука аз умувам за живота,
за туй, че трябва да сме чисти, честни,
че бъдещето ще ни обвинява.
 
Над кройката от вчерашния вестник
жена ми кротко нещо дооправя.
 
Вечерно настроение

Уморих се. Не издържам вече.
Нещо ми е тъжно. Не върви.
Направи ми липов чай за тази вечер.
Моля ти се, липов чай ми направи!
 
Зная, зная – вън цъфтят липите.
Вън ухае пак на липов цвят.
Ти пакетчето сложи. Да кипне.
Може пък да има аромат.
 
Направи ми липов чай за тази вечер!
Тъжно ми е. Май че ме тресе.
Не че е фатално, пък и не че
предпочитам чай от Це Ка Се,
 
ала в цялата неразбория,
дето ме гнети сега отвред,
искам нещо малко: да изпия
чаша чай, приготвена от теб.
 
Сънувах, че спя

Сънувах, че спя. Кошмари, кошмари –
сякаш дяволът в мен се всели.
Връхлитат кой откъдето завари
кошмари – безумни и зли.
 
Сънувам, че дупка на геврек съм,
после лежа в ковчег и макар че
си казвам – е, щом е на сън –
нека бъда в ковчег.
 
Но защо е отвън с катинарче?
 
***
Изхаби се тази любов. Като стара стена се изрони.
Изцапа се цялата, напука се цялата, милата.
Не издържат вече нейните стари подпори.
Вратите – затваряни кротко ронят парчета мазилка.
 
Духа в тази любов. Застоиш ли се,
ще измръзнеш в нея.
Пукат ставите. Ревматично е. Как се издържа
без светлината на слънцето, което навънка беснее,
щом то не стига до нея, щом вътре в нея е тъмно.
 
Тъй се радвах на тази любов, че е станала с мене.
Тръгвах към нея на пръсти.
Ей така, да не я разтревожа,
да не би да усети още по стълбите, клетата,
че изглежда, всеки за всеки
е само една невъзможност.
 
Изхаби се тази любов.
А пък, Бога ми – хубава беше.
Съвсем се напука, изрони се –
ех, защо тъй небрежно живеем!
Засега да не бутаме нищо.
Засега да не палим и свещи.
Ако се срути, който е вътре,
ще остане завинаги в нея.
 
Разбирателство

Ето каква е тази история:
бебето иска внимание,
иска някой да му говори,
изобщо – иска компания.
А пък баща му случайно е вкъщи
(със случаен сърдечен спазъм)
и съвсем случайно е също
желанието му да приказва,
и надвесен над бебешкото креватче,
той подхваща нещо далечно,
нещо все за това, че… но то пък обаче…
и изобщо… и не е ли смешно…
макар, че по принцип… нещичко пазим
и, общо взето, сме хора…
 
Доволен е таткото – всичко си каза.
А и бебето – някой говори.
 
Почти свирепо настроение

Прибирам се вкъщи от проклетия.
Засипвам всички с потоци от кал.
Измивам се с “Веро” – като чиния,
от която доскоро някой е ял.
 
Съхна сетне в свойта семейна сушилня.
Като пудел пролайвам. Потя се от бяс.
През минута пикая – албуминно, обилно.
През минута отлепям от устните фас.
 
И ругая през зъби. От всичко се връзвам.
И се втурвам навън, и звънтя като звук.
И се чудя защо все натам се забързвам,
откъдето – разправят – няма връщане тук.
 
***
Заспиваш кротко във косите си.
Отнема те от мен съня –
най-ненадеждното прикритие,
в което чакаме деня.
 
Зад него някак упорито,
мъчително те търся аз.
Любима, питам, скъпа, питам:
какво ни свързва в този час,
 
в този мрак и в тази стая,
в света, във времето напред,
щом няма как да разгадая
най-беззащитното във теб.
 
По пътя

Вървим, вървим и все по-трудно става.
На куп неща убягва същността.
Спокойно, бавно ни уеднаквява
на ежедневието монотонността.
 
Очите ни като карфици драскат
по слоя равен на покоя сив.
Не сме щастливи, нито пък нещастни –
все варианти на един мотив.
 
Все чудещи се, откъде да почнем,
как своя смешен бит да променим,
как не случайно, но и непорочно –
съвсем нарочно – как да издържим.
 
И търсейки и смисъл, и начало,
си спомняме изминатия път.
Най-първо беше дух. А после тяло.
А после то унищожи духа.
 
Вече

Денят е убийствено гаден.
Убийствено скапан е.
И облак за слънцето гладен
веднага го налапва.
 
А ужким дървета цъфтяха
и ужким връзваха плод…
Сантиментите отлетяха.
Съвсем като този живот.
 
Жив съм
Събуждам се и първо гледам
дали съм в своето легло.
В него съм. Не съм на плочника.
И излинялото ми тяло
все още не е оградено с тебешир.