Спомени от соца: Как с доброволния отряд спасихме тоалетната на бай Мишо

По време на социализма бях член на БКП, при това военен. И като много „надежден” наш другар в кварталната партийна ядка винаги ме слагаха шеф на доброволния отряд – група от двама-трима мъже, които нощем с ленти на ръцете обикаляха по улиците и бдяха злосторници да не смущават сладкия сън на гражданите.

Пред жена ми много се тюхках, че вместо да си гледам мачовете по телевизията, трамбовам по улиците по никое време. Честно казано не беше точно така. Защото с аверите ми-кучкари /така си викахме, защото сутрин заедно водехме кучетата в близката градинка/, бистрехме политиката, обменяхме най-пресните вицове. А и удряхме по някоя и друга бира, като се закротим на някоя пейка. И дежурството взело, та минало.

Само веднъж, признавам, направихме огромно добро дело. Било е някъде малко след полунощ и както си бъбрим на улицата виждаме поне 5-6 цигани. Те излизат на пръсти от един тъмен вход и бързат за някъде в индийска нишка. Всеки нарамил по нещо тежко. Приближихме се – ами първият мъкне чисто нова тоалетна чиния, другият казанче, останалите са награбили по два кашона с безценните по онова време теракотни плочки - можеха да се вземат само с големи връзки. Лично аз ги нямах тези връзки и затова моята баня в блока все още си беше на цокъл от блажна боя.

„Стойте, бе! От чие мазе отмъкнахте  това?”, извика Данчо, с когото дежуряхме. Циганите, като видяха лентите на ръцете ни, се стъписаха. И почнаха да мънкат. „Бате, ами мислехме, че са за изхвърляне...”. „За какво изхвърляне бе, я елате тук!” се намесих и аз, и другият колега. В това време светнаха прозорците на партера на кооперацията и излезе бай Мишо, познавахме стария железничар от поне 20 години. „Боже, Боже!” взе да се тюхка човекът. Две години търся връзки да си купя плочки и тоалетна за банята! Добре че беше братовчед ми. Що зор видехме докато ги взема – произвеждаха ги само за СССР, а после докато ги пренеса, страшно беше. Заключих ги за ден-два в мазето, докато дойде майсторът, и по няколко пъти дневно слизах да ги нагледам. А тези негодници са ги усетили, още когато ги стоварваха и са ми разбили бравата! Да сте живи и здрави в доброволния отряд, направо ме спасихте!”.

Докато се усетим, бай Мишо изнесе от къщи 2 шишета домашна троянска сливова от неговото село и тържествено ни ги връчи. Да се почерпят всички доброволци, които спасиха клозета ми, каза благодарният човечец. А, тя, ракийката си я биваше. Жълта и тежка, сама се хлъзга като мед в гърлото, пък и ароматна.
 
 
Владимир Петров, София