Боян Радев се борел като Кинг Конг

Олимпийската титла от „Мексико 1968“ е била най-голямата мечта на великия ни борец Боян Радев, признавал е самият той. За постигането на целта си буквално отдава себе си на спорта, прави си план и дори за малко да полудее, разказва легендата.

Подготовката за олимпиадата преминава главно на базата „Белмекен“. Там младият пехливанин се отдава изцяло на борбата. „Нямаше празник или делник за мен тогава – разказва Радев. – Живеех като отшелник на „Белмекен“. На 2000 метра надморска височина близо година играех Кинг Конг. Другите слизаха до София, качваха се, влизаха във форма, излизаха. А аз все там и все тренирам до полуда – кросове, плуване, акробатика, щанги и борба до умирачка. Бях подчинил всичко на мечтата да стана първият българин двукратен олимпийски шампион. За мен нямаше друг живот освен тренировките. Бях станал толкова силен, че хванех ли някого, направо ток го тресеше.“
Тази отдаденост на известния вече по онова време спортен герой запалва и целия персонал на базата и всички гледали да му помагат кой с каквото може. За няколко кутии ловни патрони пък готвачът му приготвял ястия от дивеч и други глезотии.

Планът на Радев включвал и наглед абсурдни и смешни неща като това да легне да спи на пътеката в самолета, докато останалата част от делегацията се чуди как да се намести по седалките по време на дългия полет. Очите на колегите му и стюардесите станали на палачинки, когато го видели да си ляга в спалния чувал на пода, но Боян остава невъзмутим.

„В Мексико повече от месец маршрутът ми бе хотелът – залата – ресторантът – хотелът. Калявах си психиката с лишения. Щом усещах, че се огъвам, си представях черната филия с маслото, сухия хляб с мармалада, бедността и глада от детството. И мината, и каруцата, и това колко тежко е на безброй отрудени хора. И се връщах към целта – за победата, за химна, за България“, разказва борецът.

По време на престоя си в Мексико на Радев му било и доста тежко, а на моменти едва не стигал до лудост, което го накарало да прави неща, които били недопустими в много отношения.
„Олимпиадата в Мексико беше тежко изпитание за нервите ми. Бяхме в олимпийското село повече от месец. Аклиматизацията беше тежка, там е страшна жега. Освен това предстартовата треска е направо безкрайна... Абе, да подлудееш. И един ден наистина „изпуших“.

Срещам звездата от моята категория, но в свободния стил – турчина Ахмед Аик. И му казвам: Айде да се борим. Ококори едни очи, мисли, че съм се побъркал. Но работата е сериозна – уреждаме мач в турския лагер. В нашата делегация реват – не, ще се контузиш! Няма „не“, дал съм дума! Вземам един от свободняците – Саид Мустафов, за преводач и тръгваме. И голямо шоу направихме – борба първо на единия стил, после на другия. Аз можех да се боря на свободен, а той на класически – не. И го разхвърлях яко, много яко.

После повторих упражнението при унгарците с тежката им категория Козма – висок 2 метра и 150 кг. Така взех да обикалям лагерите, за да не подлудея от чакане. Взех им страха на съперниците още преди да излезем на тепиха. Тръгна мълвата, че съм в най-страшната си форма и едва ли не чудовището от Лох Нес мога да надвия. И най-важното – аз си вярвах, че е така.
На финала нито един българин не дойде да ме подкрепи. Само двамата турци в националния – Осман Дуралиев и Саид ме загряваха за финала. Другите стояха в стаите си и чакаха дали ще стана първият българин двукратен олимпийски шампион. Ама как няма да стана? Аз съм Боян Радев“, разказва славният ни шампион.