В ОФ организацията чествахме Бабинден, 8 март и 1 май  

Спомних си онова далечно време на благоденствие преди над 40 години, когато като служител на БНБ ходехме на бригади и кипеше културен живот. От комсомолската организация ни изпращаха на работа в консервната фабрика в град Бяла Слатина, макар навършили годините, водеха ни като почетни членове. По това време строителството във Враца беше в своя апогей. На много места се издигаха и строяха многоетажни блокове – на химиците, на циментовия комбинат „Вилхелм Пик“, младежкото общежитие и др.

Служителите от банката се редувахме по 45 дни в строителството на блоковете „Околчица“ и големия жп блок с големите тераси срещу гарата. От техните строители научихме измазване на стени, боядисване, изливане на мозайка и други дейности. Помня, че след завършване на бригадата си излях един висок праг на външната врата на жилището, да спира ветровете. С това ни участие ние се обогатихме със знания за живота и се гордеехме, че сме дали нещо от себе си за нашия роден град Враца. Една година в един съботен слънчев ден ни водиха да почистваме новопостроения свинекомплекс в град Кнежа.

По онова време художествената самодейност се ценеше и беше на висота. В банката се сформира тригласен певчески хор от служителките в нея. В началото той се ръководеше от Димитър Ангелов – акордеонист и китарист от оркестъра на Пощата. След него ръководител и диригент стана Иван Йончев, добре известен като музикална личност на града. Хорът пътуваше на фестивални участия в страната. Колективът ни беше много сплотен. С програма и банкет посрещахме всяка нова година. Хорови състави имаше в ДТК „Вратица“, ОПСО, химкомбината, фабрика „Йордан Лютибродски“ и в Дома на учителя.

Животът някога беше в други измерения. Хората бяха единни и задружни, помагаха си. С 500 лв. потребителски заем от ДСК купуваха тухли и други строителни материали и започваха строеж на своя дом с приятели и близки. Днес едва се свързват двата края. В онези години имаше работа за всички, спокойни и сигурни бяхме за утрешния ден. Слънчеви, засмени и пременени, хората се движеха бодро по улиците. Участвахме във всички манифестации. Най-отпред вървяха отличниците, ударниците на петилетките, детските учителки с акордеоните, медицинските сестри с камиона, след тях учениците с плакатите от училищата, служители и работници от предприятия. Трибуната с официалните лица беше срещу проектантската организация. Срещу нея подредени стояхме хористите от представителен хор „Орфей“ при читалище „Развитие“ с диригент Бойчо Димов и пеехме химна на България „Горда Стара планина“. Беше хубаво и тържествено. Духовата музика под палката на маестро Димитър Асенов свиреше. На площада се виеха кръшни български хора. С Дико-Илиевото Дунавско хоро завършваше празникът.

Незабравими ще останат тия мирни и трудови години. Имахме си стопанства, пълни с животни, машинен инвентар. Оттам ни идваха месото, млякото и вълната. Денонощно се трудеха овчари, доячи, фуражири, комбайнери. Засяваха се нивите с ръж, ечемик, пшеница, слънчоглед и други култури. Царевични блокове се ширеха надлъж и шир. Благодарение на тия бригади, които се организираха от учреждения, предприятия и квартални организации, се успяваше във всичко. В ОФ организация „Андрей Николов“ се честваха Бабинден, 8 март, Денят на труда 1 май, 9 септември и Нова година. По склоновете на Бърдо Веслеца бяха старите врачански лозя с хубавите сортове, които също ходехме да прибираме. Тези културни и трудови постижения останаха в далечната ни младост. Те са немислими в днешното време на демокрацията.

Днес пустеят селата и родните поля. Арендаторите на безценица изкупиха родната земя. Младите избягаха в чужбина. Няма я войнишката служба да закали и ангажира момчетата. Момичетата и момчетата по цял ден посещават заведенията. За такова ли бъдеще мечтахме като родители за нашите деца и внуци?

Безработица, безхаберие и безотговорност цари навсякъде. Бяхме свидетели на ликвидационните комисии, на приватизацията и прехода. Това ли е животът, който трябва да живеем, докато сме живи?
Нека станем по-добри, та и Бог да наспори бъдните ни дни!
 
Д. Манчева, Враца