В гимназията ме остригаха нула номер за наказание, партията закрилница прикри истинския виновник

Завършвайки прогимназиалното си обучение в кварталното училище, което беше до VII клас, цялата ни паралелка бе пренасочена в гимназията, за да продължим по-нагоре, и след година едни оставаха да я завършат, а други кандидатстваха в различни училища и техникуми в страната.

За да убием градската скука през лятото, търсехме всевъзможни игри и занимания. Някои отиваха на село, други, които имаха възможности, летуваха с родителите си на море или планина, а ние – останалите в града, ходехме на реката за риба или да се къпем. Точно по това време в двора на градския месокомбинат бе построен първият басейн, който стана много привлекателно място за големи и малки. Въпреки че имахме изрична забрана да ходим там, намирахме начин да заобиколим безпрепятствено домашните разпоредби. Невинаги, разбира се! Тогава в действие влизаха „родителското съветване“ и „шамарената фабрика“, които тогава не се считаха за насилие.

В един летен ден групата от махалата реши да посети новооткрития басейн. Речено – сторено! След като се насладихме на воля на тази нова придобивка, започнахме да търсим по-различни забавления. Някой предложи двама да хвърлят трети от нас, хващайки го за ръцете и краката, след като го засилят към водата. Когато дойде моят ред да бъда един от тези, които хвърлят престрашилия се смелчага, се случи фал.
Партньорът ми, който държеше третия участник за ръцете, го изпусна и той си удари главата в цимента, след което цопна във водата. Изглежда, беше се ударил лошо, защото не се появи на повърхността в следващите секунда-две, което не вещаеше нищо добро! Веднага се хвърлих след него и успях да го хвана и издигна над водата. От удара на главата му се беше образувала голяма цицина, но след като полежа малко, дойде на себе си. Решихме, че трябва вече да си ходим и след като го изпратихме, го предупредихме да си кротува и много-много да не разказва за случилото се. Да, ама не! Променената визия и натрапващата се цицина нямаше как да се скрие от погледите на неговите родители. Очаквахме някаква неблагоприятна развръзка. Изминаха няколко дни, след което играта наистина загрубя.

По това време започваше новата учебна година, на новото място, с нови учители и точно в това ново начало ме призоваха при директора на гимназията, за да ме разпитат за случая. Накрая ми връчиха някакъв документ, според който трябваше да се явя заедно с родителите си в сградата на Общинския съвет за обяснения. Ужас!

Не можех да си представя как ще предам тази бележка на баща си и да разкажа за случката, предусещайки физическите последствия! А те не ми бяха спестени! След големия пердах, с който бях удостоен на момента, в определения ден и час потеглихме с родителите ми към съвета. По пътя баща ми не спря да ми повтаря какво трябва кажа, че съжалявам за стореното и няма друг път да правя подобни неща и редица още разкаяния, които не ми допаднаха особено! След като влязохме в посочената стая, в която ни очакваше комисия от трима души, трябваше да обясня случилото се, което и направих. Последваха упреци и нравоучения, че би могло да се случи и още по-лошо, което наистина си беше така, и поискаха да чуят какво аз мисля по въпроса след тази злополучна развръзка. Тук бях много раздвоен дали да ползвам родителските препоръки, или да кажа това, което чувствах в момента. Предпочетох второто, давайки си ясна сметка, че пак няма да ми се размине семейната педагогика. Бях силно подразнен, че привикват само мен и моите родители, пренебрегвайки факта, че не аз съм изпуснал потърпевшия ни приятел и въпреки това се хвърлих и го извадих от водата на мига. И другото, с което не бях съгласен и запитах – защо не присъства и съученикът ми, виновен за инцидента, заедно със своите родителите, но не получих отговор. През това време баща ми внимателно следеше всяка моя дума и така ме гледаше, като че ли бе готов да ме разстреля с поглед за това, че не спазих предварителните инструкции. Мероприятието приключи, като ни задължиха семейно да се извиним на пострадалото момче.

Много по-късно разбрах, че бащата на моя съученик е бил партиен член и Партията Закрилница се бе погрижила нещата да се развият по този начин! Нищо не бих могъл да направя, даже и да знаех в онзи момент тази „малка подробност“. Зрялото ни социалистическо общество имаше свои правила, които стриктно се спазваха. Не можеше партиец или негово дете да е виновник, дори и да е извършил някакво сериозно провинение! Ако наистина се случеше това, веднага се свикваше партийно събрание и той автоматично биваше изключван от стройните редици и вече виновният беше безпартиен ! Партията трябваше да бъде чиста и неопетнена! Това беше закон!
 
Бяха странни времена
в малката ни соцстрана
Партията бе Кърмилница,
а за преданите и – Закрилница!
 
Под крилото щом те вземе,
бранеше те от проблеми
там, под знамето червено
с името – неопетнено!
 
В крайна сметка ръководството на гимназията реши като наказание да ме остриже нула номер. Това не ми се отрази особено добре на самочувствието, и то в момент, в който се опитвахме да се харесаме на съученичките си, но тъй като нямах друг избор, трябваше да го преживея някак.
Дори и взамоотношенията ми с виновния за инцидента съученик, след като всичко отмина, не се промениха, но чувствах, че изпитва известно неудобство в случаите, когато се налагаше да разговаряме насаме или дори в компания. Видимо беше доволен, че има привилегията да се възползва от родителските заслуги за вярност и закрила в подобни ситуации. Иначе беше отличен ученик и добър музикант, с което предпочете да се занимава в чужбина след завършването на гимназията. Така и не се завърна. А с момчето, което пострада тогава, продължихме да сме приятели и не съм имал някакви проблеми впоследствие нито с него, нито с неговия баща, който беше уважаван шофьор на автобус в градския транспорт.
 
Антон Цаневски, Велико Търново