Студентската бригада в Коми и красотата на тайгата  

Студентски бригади в чужбина имаше и в миналото. Но ако сега младежите стягат багажа си за САЩ, при соца ние потегляхме предимно в посока Съветския съюз. През лятото на 1982 г. се появи възможност да отида на бригада извън страната. Изискваше се добър успех и вяра в светлото бъдеще на социализма. Тези, които имат и двете, отиват на бригада в тогава ГДР, а тези, които имат само първото, отиват в СССР. Бригадата се оказва на територията на автономна република Коми.

Бригадата продължаваше три месеца (20 юни – 20 септември), а ние бяхме около 200 студенти от няколко ВУЗ-а. Полетът бе през нощта, а с изгрева на слънцето видях под нас тайгата – едно огромно море от дървета и тук-там езера, над която летяхме с часове. Приземихме се в столицата Сиктивкар, а след това продължихме пътуването с влак (още около 20 часа). Пристигнахме в Усогорск – най-големия град, построен от българите в тази република. После тръгнахме с автобус на север и след стотина километра стигнахме до крайната цел – строителната площадка на новия град Горен Мезен.

Идеята бе българи да добиват дървен материал. Местните хора нямаха този капацитет, а още от царско време тази територия се е използвала само като каторга (принудително изселване на престъпници и неудобни на режима) за руснаците. Тук климатът е суров – минус 40 градуса през зимата, шест месеца нощ, шест месеца ден. Някой е решил, че най-подходящи за тази работа са българите – технически грамотни и безпределно верни на идеята за идеологическия враг. Първият влак пристигнал в тайгата през лятото на 1967 г. Там нямало нищо – просто едни релси в гората. Откачат и връщат локомотива и оставят българите във вагоните. Не искат нищо от тях, само да оцелеят през настъпващата зима. През следващата година започва истинската инвазия. Примамени от доброто възнаграждение, пристигат хиляди и за няколко години построяват цял град за бъдещите съветски военни и техните семейства – с училища, поликлиники, кинотеатър и т. н. Междувременно започва и програмата за добив, преработка и износ на дървен материал.

Дейността е разделена на три основни сектора – дърводобив, транспорт и дървообработване. В първия сектор са ангажирани почти неграмотни хора. Техният „технически“ ръководител получава задача да извърши сеч в предварително определен район. Докато не се изпълни това, хората не се прибират – работят, хранят се и спят в гората. Ако районът е голям или има съпътстващи проблеми, това може да продължи със седмици.

На строителната площадка на новия град пристигнахме около 30 студенти. Останалите бяха разпределени по други обекти. Настаниха ни в дървена двуетажна къща, построена на колове. Дървена, защото този материал е в изобилие, а на колове, защото се води временна, до построяване на града. А този град се строи сериозно. Разпределиха ни по строителни бригади, аз се паднах в тази, която строи паровата централа. Работехме по 10-12 часа на ден. Хранехме се в обща столова с постно ядене от консерви. От време на време ядяхме и месо от консерви, но то бе толкова старо, че нямаше никакъв вкус. Пресните плодове и зеленчуци бяха мечта. Първите няколко дни всички имахме проблем с адаптацията – въздухът бе сух, небето ниско, не се мръкваше (в един часа след полунощ настъпваше полумрак за около 1-2 часа). След работа нямаше какво да се прави – няма телевизия, радио, преса и условия за спорт. Затова организирахме първенство по бридж.

На строителната площадка работеха около 200 мъже. Част от тях бяха тук от много години. Средно месечно дисциплинираните строители заработваха около 2000 рубли (разбирай и долари, защото курсът по онова време е 1:1) и по-голямата част от тях изпращаха у дома, защото тук просто нямаше къде да ги похарчат.

Сприятелихме се с няколко работници от бригадата. Те не бяха дървосекачи, а ВиК специалисти, заварчици и монтьори от различни краища на страната, дошли в този суров район от нужда и на които съм благодарен и до днес за уроците. Тежките условия ги правеха само по-силни, отговорни и състрадателни. Никога няма да забравя, когато след два дена работа на открито под непрекъснат дъжд аз се разболях, а един от тях, без да знам, отишъл до града (на 100 км) и ми купил лекарства. Няма да забравя и инструкциите, които ми даваха, ако реша да се разходя сам в тайгата – какво да нося, как да позная тресавището, преди да вляза в него, кои билки, гъби и плодове не са отровни.
В този край на света природата е величествена. Не че у нас няма гори и реки, но тук, заставайки под тези огромни и стройни дървета (над 20 м), знаейки мащабите на гората, наречена тайга, вдишвайки специфичния ѝ аромат и стъпвайки по огромния и мек килим от мъх, бавно достигаш до чувството, че човек е велик само в претенциите си.
Дойде време да си тръгваме. В началото на септември падна първият сняг, времето рязко застудя и вечер се налагаше да се пали огън – голям, бригадирски, и около него се събираха както студенти, така и работници.

След края на бригадата отидохме в Усогорск, където ни платиха по около 1500 рубли. След това тръгнахме за Сиктивкар, а оттам за Москва. Получихме около 10 дни време да изхарчим заработеното, защото по онова време бе престъпление да изнесеш рубли от СССР. Някои от нас купуваха злато на черния пазар (което, естествено, се оказва фалшиво), други пазарувахме на килограм стотици дрънкулки, които българските митничари конфискуваха – оказа се, че нямаме право да внесем стоки за повече от 100 лева, тъй като престоят ни зад граница не надвишавал 6 месеца. Вече не помня какво точно отиде „в полза на държавата“, но споменът за река Мезен, тайгата и новите приятели остана завинаги в мен.
 
Дарин Цанков