Моята баба, която е стара балканджийка, веднъж ми разказа как са живеели хората на село едно време. Когато на някой му се случело нещастие, цялото село се вдигало да го подкрепи. Имало един случай, когато на някакъв човек се издавили всичките овце. Това е бил целият му поминък. Тогава той взел едно въже и тръгнал към гората да се беси. Съселяните му го спрели, хванали го и започнали да ходят от къща в къща. И всеки му давал по нещо, кой агне, кой козле, кой теле. Така накрая човекът се прибрал с повече добитък, отколкото първоначално имал. Това е била истинската „социална държава“, при която човек помага на ближния си. В старата селска общност няма как лентяите да получат нещо, но се е помагало само на честните и трудещите се хора, когато изпаднат в беда. При това без закон и писани правила. Просто хората са постъпвали по сърце, съвест и според добрия пример, който са видели от дедите си.
Баба ми разказва също, че когато някой започнел да строи къща, купувал само пироните, а другите му помагали да събере и издяла греди от гората, да направи кирпич от глината на двора и цялото село се вдигало да му строи къщата. Така дори и най-бедните са имали свой дом без поробване към банките за остатъка от живота си.
Спомени от соца: Когато някой строеше къща, цялото село се вдигаше да му помага
1 коментара
