Как започна животът ми на трудовак в казармата

Започнахме подготовката по войнишкото ми изпращане. В призовката беше ясно казано какви вещи да вземем – бръснарски принадлежности, четка и черна боя за обуща, торбичка и т. н. Вуйчо Георги ми подари дървен куфар, с който беше отбил трудовашката си служба, и един хубав пуловер с две лица – червено и синьо. Вечерта преди заминаването се събрахме близки и роднини. Моите набори бяха вече в казармата. Само аз отидох трудовак. Дойдоха десетина младежи и няколко момичета. Младите седнахме в стаята за гости, възрастните – в другата стая. Мама беше приготвила ядене, пиене. Накрая гостите си тръгнаха с пожелание за „лека служба“.

В призовката беше вписано: „Сборен пункт градинката до „Дома на младоженците“, срещу Четвъртък пазара, в 10 часа. Взех сутрешния влак за Пловдив и в уреченото време бях там. Събрахме се група от десетина младежи и докато разговаряхме, пристигна един униформен трудов офицер. Той нареди всички да бъдем остригани, след което ни отведе пеш до гара Пловдив, откъдето ни качиха на влака за Първомай. След около час пристигнахме в градчето. Заведоха ни в някакъв физкултурен салон, където заварихме други новобранци, почти всички турчета и помачета и само едно циганче. Там престояхме няколко часа, по време на които на групи ни вкараха в банята. Изминаха още няколко часа, през което време ни раздадоха войнишка униформа – клин, куртка, челици и шинел. Облякохме се и се заоглеждахме. Оттук нататък започваше нашият казармен живот. Около 40 човека бяхме сформирани като самостоятелен взвод.

Към 24 ч. ни натовариха на камион, който ни извози до едно малко селце – Манастир, Хасковско. И така, посред нощ ни заведоха в едно „килийно училище“ – едноетажна кирпичена постройка, в която бяха оборудвани нарове на два етажа, със сламеници, по които се натъркаляхме един до друг като сардели. На горния етаж до мен се случи Георги Яланджийски от село Калековец. Заспахме като заклани, на сутринта в 5 часа един глас изрева: „Стани!“. С нас бяха двама сержанти – турчета, втора година трудоваци, завършили школа за сержанти. И двамата бяха партийни членове, на които „партията“ майка имаше безпрекословно доверие. Тоя, който изрева, се казваше Еюбов. Със ставането забелязах, че ми няма звездичката на кепето. „Яланджийски“, рекох му аз, „звездичката ми няма“. Той вдигна ръка:  „Спокойно“, пресегна се, взе кепето на лежащото до него момче, откачи му звездичката и ми я подаде. Това беше първата ни „кражба“. Казват, че в казармата всичко се върти и нищо не чезне. Потърпевшият се казваше Дорсун – скромно и наивно, простовато момче. То не разбра нищо. Стана ми срамно и неудобно, но нямаше как. Гочето Яланджийски беше голям зевзек, но добра душа, в центъра на всяка комедия.

Скочихме на крака, облякохме дрехите, обухме челиците и побегнахме след сержанта Еюбов по една дълга поляна извън селото. Това беше нашата физзарядка, която се повтаряше всяка сутрин. Еюбов беше едър мъж, с яко телосложение, мълчалив и точен в задълженията си. Играеше перфектно кючек, по един свой специфичен начин. В тая му роля го гледах след една година, когато служех вече в Бригадата на град Пловдив, по повод на някакво тържество. Сержант Еюбов играеше така, че всеки мускул на тялото му вибрираше, а лицето му беше опънато до неузнаваемост. Това не беше обикновен кючек, а свръхвъзбуда на тялото. Впечатляващо!

Другият сержант се казваше Ерол – едно загадъчно турско име. Беше дребничък, нисък на ръст, но подвижен като котка. Държеше се прилично с нас, но понякога ставаше злобен.

Двамата бяха подчинени на лейтенант Иванов, който имаше инженерно образование. Винаги се отнасяше човешки с нас. Лично той беше ангажиран с т. нар. „Единично обучение“. То се състоеше в маршировка в строй, наляво, надясно, кръгом, лягане, ставане и т. н. Учехме боравене и хватки с пушка. В края на 20-дневното ни обучение беше проведена стрелба по мишена. За добро представяне ни дадоха тридневен отпуск, който съвпадаше с великденските празници. Качихме са на влака при гара Скобелево и пристигнахме в Пловдив около 22 часа. Нямаше влак за Карлово и цяла нощ дремахме на гарата. Сутринта отпътувахме – всеки в своята посока. Великден е голям християнски празник и затова хората го тачеха най- тържествено въпреки атеизма, насаждан от комунистите.

На третия ден тръгнахме по обратния път за с. Манастир. Пристигнахме по светло и отворихме торбите. Ядохме на обща трапеза – кой каквото имаше. Почти всички от нашата група бяха със средно образование, но по една или друга причина „белязани“. Вече знаехме почти всичко един за друг. Бащата на Рангел Танев от село Пъдарско беше убит след 9 септември като бивш кмет на селото. Брат му, мобилизиран и изпратен на фронта през втората му фаза, след завръщането си бива също убит и оставя един син сирак. Бащата на Александър Кълвачев от с. Цалапица беше също убит, на Куман Палазов от Паничери – също, и т. н., всеки имаше по някакъв „грях“ според комунистите. Два-три дена ядохме Великденски яйца, без да се докоснем до войнишката чорба. Мама беше сварила една кокошка. Всеки имаше по някаква вкуснотия, но на третия ден великденските запаси свършиха. Волю-неволю започнахме да изпразваме войнишкото канче. Готвач на поделението беше Иван Пенчев от с. Стрелци. Неговият баща беше убит след 9-и. Храната не беше лоша. Даваха по един хляб на човек. За обед и вечеря имаше почти винаги по една порция месо, най-често свинско.
 
Из книгата със спомени на Д-р Петър Арабаджиев, село Калояново