Изнасяхме ягоди, домати, грозде, бригади прибираха реколтата

Ангел Каралийчев е казал: „Какво са спомените? Неуловими сенки, които тревожат човешката душа“. Наявярно е имал основание, защото каквито и да са тези спомени – и лоши и красиви, и в двата случая тревожат човешката душа. Красивите с това, че днес няма и частичка от тях, тъй като лошотията и пошлостта са взели превес над всичко. Противно пък на казаното от Пиер Декурсел (писател, журналист, драматург), че „Отминалият живот е пепел, която не обича да я разбъркват“, аз все по-често я разравям напоследък тук, във Великобритания, където живея от известно време. Някой твърди, че да умееш да се наслаждаваш на миналото, значи да живееш двойно.

Чехов казва: „Ако човек на късче от своята земя направи всичко, което може, колко прекрасна би била тя“. Тази мисъл ме върна назад в годините, когато земята на всяко селище бе изорана и засята с царевица, пшеница, слънчоглед, бостани, завързали големи дини и пъпеши, ягодови градини, масиви с частни и кооперативни лозя. Ширеха се и поля с памук. В началото на всяка учебна година се организираха бригади в помощ на прибиране на реколтата. От малка виждах какви обилни плодове ражда родната земя благодарение на баща ми (светла му памет), който като търговски служител се занимаваше с износа на местна продукция както за вътрешния, така и за външния пазар. Най-напред започваха с едрите червени ягоди. Товареха се предимно за износ. След тях следваха сочните ароматни червени домати, нямащи нищо общо с днешната пластмаса, наблъскана с нитрати. Товарят се вагоните и заминават към съответната страна и когато над главите на работещите хора забучи самолет, се казваше: „Ето „думкара“ отнася нашите домати“.

Незатихнала кампанията по износа на доматите, ето че започва износът на дините. А какви дини раждаше Карабоазката равнина – диня, пълна със слънце и блестяща захар и понечиш ли да я срежеш, щом забиеш ножа, се чува едно „прас“ и тя се е разцепила цялата. Спомням си какво направи баща ми при една обиколка на бостаните, която съвпадна с международната Дунавска регата. Участниците спряха лодките на пристанище Загражден и баща ми помоли водача и групата гребци да го последват. Бостанът бе съвсем наблизо и когато стигнаха до него, баща ми избра голяма диня и я разряза, приканвайки всеки да си откъсне. Какво ядене падна, какъв смях и истинско удоволствие! Вярвам, че и самите участници никога няма да забравят тези дини.

Лятото отминаваше, за да даде път на златната есен с натежалите от плод лозя. Какви гроздове, какъв кехлибар, каква красота. Имаше чепки по килограм, че и повече. Гроздето за износ се товареше в специални хладилни вагони „Интерфриго“ за Германия, Чехия, Полша, Русия. При товаренето на продукцията често присъстваха търговските представители на съответната държава. Един от тях, представител на Германия, подари на баща ми рефрактометър – малък уред със скала. Капва се на определеното място сок от гроздово зърно и веднага излиза захарността на гроздето. По-късно разбрах, че когато тази захарност е 24, на ширата от смляното за винце грозде не се слага никаква захар.

Така се редуваха година след година, коя по-богата на блага, коя по-оскъдна, но винаги с добита реколта. Идваше сезонът на туршиите, сладката и мармаладите. Въздухът ухаеше на дюли, сливи, круши. Не помня коя година точно, но баща ми, като служител вече в РПК, започна в навечерието на Нова година да отскача до София, за да има за община Гулянци банани, портокали и мандарини единствено за Нова година.

Разбърках пепелта на отминалите дни не за да разтревожа душата си, а да попитам днешните управници кои умници лишиха България от всичките тези блага и сезонни богатства? На кого трябваше да угодят, лишавайки цял един народ от тази благодат? Как за подлости, предателства, отмъщения са готови на секундата, а да се работи за този народ и да се върне вярата му в доброто никой не е готов? Всички жадуваме и очакваме този по-добър и достоен живот.
 
Валерия Стефанова, Лондон