63-годишният арх. Юлий Аврамов: Излекувах душата си, заболя ме черният дроб!

Три след полунощ, репортерът ни все още има такива познати, които звънят в незнаен ден, в незнаен час, появяват се изневиделица като Страшимировия “Вампир”. Знак, че си отиваме един по един. Откакто навърших 60-те, не изключвам телефона.

Един млад писател написа книга, че всеки ден получавал SMS-и от Бог. Фантасмагория някаква си. А ние, отиващото си от тоя свят поколение, сме петимни да чуем познат гласец. Независимо кога и как, защото вече сме като динозаврите. Просто изчезваме.

Та Юлката, леко подпийнал, разбира се, звъни по никое време, израдвах му се. Вместо “Здравей” казва “Наздраве”. От много “наздраве” вече здраве не ни остана, но това си е за наша сметка. Ето и автентичния му разказ:

“Наскоро излекувах душата си, приятелю, а ония сатрапи, докторите, ми откриха цироза на черния дроб. Не че не очаквах подобна диагноза всеки божи ден, но все се надявах да ме отмине. Е-е, поне ще знам от какво ще си ида, пък и какво ли ми е пукало досега чак толкоз. Веднага искаха да ме настанят в местната клиника, но от опит знам, че трябва да си с желязно здраве, за да излезеш жив от всякаква болница. Категорично отказах клиничната им пътека и реших да си вървя по своята.
 
Какво ме провокира за това среднощно откровение - оня шибан репортаж с Калин Терзийски и меценатката му Елен Колева. Той, великият писател, непризнат от никого в България, според думите му, тя пък изгонена от Народния театър “Иван Вазов” заради не знам какво си. Що за объркани са тия хора, дотам ли са изпаднали, та да си търсят такъв евтин пиар. Утре единият ще бие шута на другия и всеки по друма си. Важното е сега да бъдат в епицентъра, защото Калин отново се пропил и бутилката му е път към поредната слава. Сетне може пак да се откаже от нея, пак да й посегне. Пълен абсурд!

Историята, която искам да ти разкажа, понеже не сме се виждали отдавна, е по-потресаваща от тяхната. Прехвърлиш ли 60-те, особено 

когато си романтичен самотник, годините те връхлитат като огнена лава,

депресия, апатия, безразличие, склонност към самоубийство. Понеже това е пределът между живота и смъртта. Събуждаш се празен от съдържание, по-скоро не искаш да се събуждаш - пустош, някаква духовна анемия те гони, вече нищо не те вълнува, няма за какво да се хванеш за новия ден. Болен си от летаргия. Нищо не те топли, дори и красивите спомени от миналото, понеже не те очаква никакво бъдеще.

Приюти ме за известно време една чаровна пенсионерка - вдовица с добра пенсия. Още от дома й, китна спретната къщурка, ухае на вкусни манджи, а в кухнята - разкош: подредени сребърни прибори за двама, салатки, манджички, вкусотии всякакви и най-важното - в очите й стаена любов и очаквания. От стар опит знам, че една жена приготви ли ти четка за зъби в банята, значи те е допуснала до себе си. Тя и това стори, но аз не успях да я допусна до себе си. Може би защото съм шугава овца, знам ли?!

С всеки изминал ден продължавах да се затварям в себе си, падаха епизодични професионални поръчки, с които преживявах някак си. С великия поет Биньо Иванов от кв. “Бараково”, Кочериновско, който днес е в читанките, навремето бяхме приятели. От дългите запои с него запомних една негова фраза - “Си искам живота”. Когато и този последен шанс му бе даден, той избра смъртта, но не отказа пиячката. Същото се повтаря и с мен.

В момента живея като домашен клошар - имам покрив над главата си, малко спастрени парици, но 

закусвам с бира, обядвам с ракийка, вечерям с вино

Добре че замезвам, иначе щях съвсем да заприличам на анорексик. Докато не се занитя, не мога да заспя. Денят ми е кошмарен, нямам сили дори да се изкъпя, а чак след полунощ ме навестява там музата или музьо и вече се чувствам човек. Поработвам колкото да не излинея съвсем. Да докажа себе си. Малкото его, останало в душата ми, ми дава все още някакъв мижав тонус. 

И постоянно си повтарям мислите на Малкълм Лоури от единствения му роман “Под вулкана”: “Ако цивилизацията ни изтрезнее за ден-два, на третия ще умре от угризение на съвестта”. Което и правя, нали и аз съм част от тази цивилизация...

Преди се страхувах от умирачката, днес я желая повече и от първата си любов. Мои приятели, навярно помъдрели по-рано, ми отвориха очите към нея. Единият преди време ми каза да не се страхувам от мършата си, важен е духът. А другият, че дори и да пукна сам, комшиите ще се ориентират по миризмата. И третият: “Няма непогребан мъртвец!”. Така че спокойно доизживявам дните си, дадени ми от Всевишия. Страданието за греховете ми е за моя собствена сметка. Как ще ги изкупувам в отвъдното, само Бог ще каже. Така че, сбогом, ЖИВОТ, здравей, СМЪРТ!!!”, финализира среднощното си откровение навярно един от последните ми приятели.