Проф. Юлиан Вучков: Рачков нагло реве и се зъби, Милен Цветков е майстор  

Всички цифри показват, че нашите радиа и телевизии никак не се радват на зрителско доверие, че те не ни помагат да се борим с лъжите и престъпленията на политическата класа, като я разголват, като ни приобщават към цялата истина за нея. И много от предаванията извън политиката почти не казват и не доказват нещо повече от известното за всички, дори за по-слабо грамотните, по-малко мислещите хора. Водещите нямат смелост, но и ум да оценяват овластената върхушка. Цензуриращият ги и контролиращият ги екип от продуценти, редактори, консултанти, по-големи и по-малки началници обслужва властта, като им отрежда печалното задължение само да задават въпроси и да не я притискат, когато тя се хвали, вместо да признае безобразията си.

Непоносима е масовата телевизионна мода да се словоизливат много бързо, едновременно и като главозамайващи ни картечници, а не като хора. Позволяват си този лукс, макар че повечето нямат нужната дикция, артикулация, добре изнесен глас. Затова не се разбира точно какво изричат. Положението става много противно, когато студиото се пълни с недопустимо много хора и всички те започват да се надвикват и да размахват ръце като откачени. Особено едни от водещите и от гостите се наслаждават на блудкавите си шеги, защото си въобразяват, че ръсят остроумия.

Редица телевизионни предавания са връх на падението. Те са образец за глупаво подражателство от умствено безсилие, от факта, че авторите им говорят много, но не четат нищо, дори не преглеждат вестници, списания, книги. Чуваме нетърпимото повтаряне на едни и същи слова, купешки фрази, политически и жаргонни клишета като „приоритети”, „финалната права”, „иновативно”, „консенсусен фен”, „надграждане”, „предизвикателство на времето”, „ЕС даде ясен знак”.

Много политолози и социолози са първи любимци на нашите телевизии. А те са като близнаци. Имам чувството, че гледам и слушам един и същи човек. Нямат свой стил, свой подход към работата си. Потъват в безработното си многословие.

Телевизиите и радиата очевидно не могат, а и не желаят да степенуват обектите си и да им предоставят толкова време, колкото тежи тяхната значимост за живота на България. Това мое твърдение се доказва особено от безбройните репортажи и коментари на стойностни, но и на много слаби, скучни спортни изяви. Това явно е начинът да подсигурят седмичната си програма, тъй като нямат творческо въображение, идеи да я пълнят така, че да я направят достатъчно всеобхватна, разнообразна. Изнервих се от денонощното свръхдълго вторачване в тениса, макар че той е елитарно зрелище и е далеч под масовото внимание например към футболната игра. Радвам се, че Гришо Димитров пребори авантюристичните си изцепки, глезотии и вече печели зрителите с елегантното си представяне в двубоя с много силни съперници. Но неговото телевизионно рекламиране беше толкова натрапчиво, пресолено, че вече обсеби даже сънищата ми, като ги насити с голяма досада.

Омръзна ми да гледам как свирепата Илиана Раева се разхожда из всички телевизионни студиа и неспирно повтаря едни и същи неща, величае нашата художествена гимнастика, себе си като неин ръководител. И всичко това се случва, въпреки че днешните ни постижения в това отношение далеч не са толкова многобройни и винаги обновяващи се, както през социалистическото време.
Телевизионната общност непрекъснато и много дълго ни занимава с подробности от археологически разкопки, от пътуването на наша група в Антарктида, с редица други вече станали маниакални пристрастия. А те лапат много нещо от бюджета на държавата. И това става сега, когато над три милиона българи гладуват и боледуват, а нямат пари да се лекуват и да се оперират.

Всички телевизионни формати за проблемите на художествения живот приличат на махленски седенки. В тях се леят само гръмки хвалби, банални информации. Няма обосновани, а не лекомислени, сватбарски хвърляни оценки за художествените дейци, процеси, резултати.

Из студиата се разхождат и разкрасяват маломерната си биография в досадни подробности само или главно певци, актьори. Всички те са изтъквани като прекрасни, а често и като велики. Те говорят конкретно само когато затъват в своите домашни, битови, любовни, семейни преживелици. Не могат да кажат нещо интересно за изкуството си, за това как го създават, явно защото не му се отдават безрезервно. Търкалят най-общи приказки, защото му служат посредствено, бездарно или само от суета, за пари, защото нямат потребната подготовка, култура за него, за философията и за естетиката на човешкия живот.

Телевизионните студиа са пренаселени от автори на стихосбирки, романи, публицистични и есеистични книги. Те нагло се представят като писатели на европейско, а понякога и на световно равнище. Почти всички казват, че са получили за тази си дейност по няколко международни награди, че зад граница ги превеждали. А всъщност те са си платили превеждането им, тамошното им отличаване, издаването им в нищожни тиражи. А докато ги слушам, аз установявам, че те не могат да създават ценни литературни творби, защото имат маломерен ум и са самовеличаещи се маниаци. Очевидно нямат езикова култура. Броят на думите в речника им е много оскъден. Изразяват се ту претенциозно, ту в гамата на тарикатския жаргон. Едни от тях пишат като банални гайди, а други - като откачалки.
Защо се чудим, че физическото насилие и психическият тормоз стават главни действащи лица в живота на учениците, след като всички телевизии денонощно излъчват американски филми за извънземни и земни вампири, за майсторски извършвани зверства на психопати, античовеци, извратеняци с нагласи на кръвопийци и жадни да притежават милиони, милиарди?!

Много предавания, но особено тези на Нова телевизия и на Би Ти Ви, се превърнаха в нетърпими готварници. Там много маниаци се надвикват, философстват бездарно, смешно и тичат като обезумели. Възхваляват все ястия от свръхскъпи и многобройни продукти днес, когато безброй българи нямат пари за повечко сирене, за качествен хляб. Най-ревнивият знаменосец на този формат е Иван Манчев от Нова телевизия. Той буквално не е на себе си, докато се тресе от жаждата си за слава, от самочувствието, че е един от центровете на днешния български живот. Виждам, че вече се е лъснал и се задъхва от затлъстяването си.

Убийствено скучни са предизборните дебати на всички парламентарни партии. Само се хвалят нагло, макар че съсипват България. Но Антон Хекимян и Виктор Николаев например ги слушат и не реагират срещу пълната липса на споделени конкретни и осъществими идеи, проекти за по-добрия живот на България. Те и много други водещи нямат елементарната смелост да попитат защо нашите управници безсрамно се изкарват велики, след като България по тяхната свирка лази по дъното така безпомощно, смехотворно, че буди ту съжалението, ту присмеха на умни хора от други страни. Антоанета Христова – неспирно канената от Би Ти Ви оценителка на политическите предизборни срещи – се люлее в дебрите на една усложнена, претенциозна, клиширана, прекалено кабинетна, книжна фразеология. Тя показва, че не може да мисли ясно, точно, обективно. Явно не разграничава положителното определение „прибран” от отрицателното определение „обран” оратор. Не схваща, че първата дума означава вътрешно организиран, овладян, а второто – безличен кандидат да ни управлява.

Вечните началнички Вяра Анкова и Севда Шишманова превърнаха БНТ от обществена в тяхна частна трибуна на тъпия закъснял антикомунизъм, макар че комунизъм никога не е имало у нас и по света, че е голямо невежество да го бъркат със социализма. Невиждано, нечувано, свирепо русомразство друса особено предаването за българската история на БНТ. Добри изключения от този навярно сериозно платен словесен заговор срещу Русия има, но те са тъжно малко. Байракът на тази истерия се вее главно от Георги Ангелов, който се вихри в ролята на специалист по всичко: в науката за миналото, но и в областта на всички изкуства, на литературата, естетиката, културата. Отначало той ме разсмиваше. Но вече ме разгневява заради нахалството да налага своите категорични, покровителствени, но не и компетентни, верни оценки, присъди.

Има дни, в които половината от програмата на БНТ се разгръща само в пределите на спортните начинания. Така тази уж всеобхватна медия се храни главно от буквално препредавания чужд труд, макар че гълта много пари от бюджета на бедната ни държава, за разлика от други ефирки и кабеларки, които се издържат от реклами, от собствени дейности.

„Нощни птици” е много банализирано предаване на БНТ. Водещата Искра Ангелова посреща многото си гости, като се хвърля върху тях и ги прегръща, целува, почти вика „ура” така, сякаш те са недостижими природни скъпоценности. Обикновено това са поп и джаз певци, певици с маломерни гласови възможности за пианобарове, за домашна употреба. Но те са все с големи претенции. И са напомпани с колосално самочувствие на световни звезди. Телевизионните начинания за художествената култура са крайно необходими, особено като се има предвид, че тя е почти загърбена или се коментира предимно в махленски стил. Но форматът „Нощни птици” не казва и не показва нещо достатъчно ценно. Той невинаги, но достатъчно често е снобско зрелище. В него преобладават позите, сладникавата размяна на ласкателства и бурното хилене, жестикулиране, ръкомахане от нямане какво стойностно да се сподели.

Предаването „Отблизо с Мира” е толкова тъпо, че се питам дали е реалност, или е мой сън. Въпросната Мира ахка в знак на възхищение, докато ни занимава с идиотщини. Имам предвид например гнусната татуировка на едно мъжко нищожество, което беше нарисувало Левски на гърба си и просташки тръскаше задника си, хилеше се, докато ни го показваше.

Водещият Георги Любенов от БНТ радва зрителите с елегантното си словоизливане, с блестящата си дикция, артикулация, с ракетно бързите си точни реакции, с интелигентността си, с обаянието си. Но той е толкова цензуриран, може би и наплашен от своите началнички, че не смее, горкият, да разкритикува очевадните лъжи на поканените управници, макар че има какво да им каже.

Мисля, че „Канал 3” излезе от кризата по времето на Сашо Диков и вече навлиза в добрата си фаза. Има добри новини. Има предимството да ни приобщава към тяхното възникване и разгръщане в момента. Няколко негови водещи ни изнервят с грубиянското си важничене, напъване, което е характерно особено за Георги Харизанов, който ми прилича повече на безмилостен бикоборец, отколкото на телевизионен журналист. Много находчив репортер, но и ловък журналист в студиото е Димитър Патарински. Преди време той не беше достатъчно съсредоточен в работата си. Но сега той е много организиран и желан партньор, защото предразполага хората с положителното си излъчване, с критичното си отношение към днешния български живот.

Антон Хекимян от Би Ти Ви е все така овладян, динамичен, много бърз в реакциите си. Допада ми заради своето енергично и темпераментно присъствие пред камерите. Той продължава да задава конкретните си въпроси към много грешните управници с уместно суров глас. Но той няма смелостта да каже, че самохвалството им се опровергава от фактите, като посочи доказателства поне за едни от всеизвестните им безбройни вреди, лъжи. Явно не му позволяват поне да подскаже, че те нямат талант, ум, образование за сложната държавна работа. Иначе Хекимян има добър речник, езикова култура. Защото Анка и Вико от Нова телевизия например приказват, като ъкат, като сричат, като се запъват. Те се отличават с бедността на словесната си изява, с отсъствието на умение да отправят своите питания и да водят диалога с госта с увличаща ни лекота. Обикновено в словоизливането им има много думи, но няма мисли. Прекъсват поканения човек точно когато неговото изложение вече става по-полезно, по-интересно.

Сашо Кадиев и дружката му Десислава Стоянова от предаването „Преди обед” на Би Ти Ви са хем бодри като току-що цъфнали цветя, хем лишени от способност да успокоят изтощителната излиятелност на своите гости, като ги съсредоточат в най-значимите им житейски наблюдения. Десислава предразполага поканените с горещата си любезност. Но е многословна, обстоятелствена. Кадиев е ту забавен, ту противен в своето важничене, особено когато чете списания, вместо да слуша разговора.

България се тресе от тежката си драма. А съботното и неделното предаване на Би Ти Ви, под ръководството на Мариана Векилска, Жени Марчева, Диана Любенова, прилича на ревю и светско сборище за развлечение. Те пощипват поставените проблеми в парфюмирани гами и сякаш не разпитват, а по-скоро ухажват гостите си, дори много грешните политици между тях. Диана Любенова е една от най-смешните в безсилието да запълни своето участие в съботното и неделното начинание. Нейният ленив нрав ни приспива от първата минута. „Страхотен”, „страхотна”, „страхотно” са единствените Дианини определения за върха на човешките постижения. Същият стил отличава и двете водещи на „Търси се” по Би Ти Ви. Те не вършат нищо, освен че четкат гостите си като натрапващи се сватовнички, като кумуващи на сватби.

Новото предаване „Смени жената” на Би Ти Ви е много скучно, много банално осъществено намерение.

Всички издания на предаването „Ден и нощ” на Нова телевизия си приличат като две капки вода. Задръстени са от пиянски, хашлашки, просташки разправии на вулгарно разголени и животински татуирани жени, мъже с поведение на тъпанари от долнопробни публични домове. Предаването „Черешката на тортата” е сладникаво и кухо повторение на първоначалния си образ.

Предаването „На кафе” на Нова телевизия много често е безработна и оглушителна говорилня. Отдавна вече е превърнато в домашна поликлиника и ревю на Гала, която госпожата на Магърдич преоблича така, че да се възприема като апетитна от своя много по-млад любим Стефан, макар че вече е на 50 години. Диалогът на Гала с гостите е уморително разпилян. Наводнен е от банални ласкателства, от досадно ровичкане из тяхната професионална, но много повече из тяхната битовистична лична, любовна и семейна биография.

В предаването „Семейни войни” на Нова телевизия има много ураджийски крясъци, хиленици, блещеници, подскоци. Те се ръководят от телесно безформения водещ. Той все се кара на състезателите. А би трябвало да им благодари, че са се съгласили да слушат тъпашките му шеги и да гледат колко противно се друса, криви, маймунясва в облеклото си на пенсиониран, а и затова откачил клоун.

В сериала „Откраднат живот” на Нова телевизия има някои вълнуващи, сценарно интересни, находчиво режисирани и актьорски дълбоко почувствани, добре изиграни сцени. Но той носи типичните недостатъци на игралното кино от времето след 1989 г. Цялостното му въздействие е равно, монотонно, много неравностойно от професионална гледна точка. Лишено е от акценти, градации, защото няма степенувано редуване на отделните епизоди в сценарната основа. Често не разбирах какво се казва от изпълнителите заради отсъствието на говорна техника, култура, заради тяхното бъркане на естественото приказване с мърморенето под носа.

Завидно опитен журналист е Милен Цветков. Той разпитва гостите си така майсторски, че предизвиква интересните им верни, полезни отговори, освен когато те нямат интелект, образование, нужните знания за диалога с него. Цветков не е между елементарните задавачи на въпроси. Той активно търси мнението на поканените хора и често успява да го изтръгне въпреки тяхната леност. Но той неспирно го кръстосва със своите стегнати, но много справедливи, дори изчерпателни оценки на политическата класа. Печели, защото е еднакво критичен към всички парламентарни партии. Изострената му много разнообразна ирония често превръща телевизионната среща в увлекателен театрален спектакъл. Защото той е един от най-атрактивните владетели на телевизионното пространство. Хубави думи заслужава и неговият всеотдаен, сплотен екип, начело с асистента му Мартин.

 
Няма отърване от навлека Халваджиян
 
Началото на петото издание от „Като две капки вода” и този път беше смазано от зверското реване, преиграване, нагло зъбене, гаврене, вилнеене на Димитър Рачков и Зуека. Те грубиянски изместваха центъра на това събитие. А те са обявени от техния господар Халваджиян за недостижимо велики, въпреки че години наред и до втръсване представят само себе си. Те не могат да създадат различни образи. А тази задача е водеща в изкуството на актьорите, комиците. Състезаващите се имитатори от този формат изпяха добри, но вече много стари, много въртени песни. А новите бяха противно антимелодични и сякаш раздрънкани в темпо-ритмично отношение. Те много често бяха тромави, непохватни. Само Люси Дяковска представи силно и вярно Майкъл Джексън, като се осланяше на неудържимия си темперамент и на почти акробатската си телесна техника, макар че не можа да покрие едни от височините на песента. Най-доброто нещо в това начинание беше, че нетърпимо баналният и досадният в своите ту излишни, ту много претенциозни и погрешни обяснения, оценки Магърдич не беше член на журито. Само че той пак се показа два пъти и театрално, позьорски, с присъщото му пъчене, взе да ни поучава явно, защото от навлеци като него отърване няма.
 
 
„Психоложката” Ани Владимирова стои като паметник
 
Не мога да си представя по-скучно нещо от много редовно излъчваното предаване „Истински истории” на Би Ти Ви. Неговите нещастни герои са оставени в ръцете на „психоложката” Ани Владимирова. Тя седи все като паметник и говори все като робот, докато се занимава с драмата им. Държи се така еднакво с тях, макар че те са много различни като характери, като ръст на образованието им, културата им. Изобщо не се интересува от факта, че би могла да им помогне, ако ги предразположи. Сковава ги с винаги погребалните си интонации, с некроложното си излъчване. Ледената душа на Владимирова не се размразява дори за секунда. Усещам, че тя претупва своята работа формално, като чиновничка. Не съм видял да се усмихне поне веднъж. Няма капка чувство за хумор. А то е едно от задължителните средства на психолога да печели пациентите си, да намира най-къс път до сърцето им и най-вече да им вдъхва оптимизъм, без който никой не може да излезе от кризата си. Владимирова си въобразява, че може да улесни решението на усложнените им проблеми чрез възможно най-баналните, плитки съвети, общи приказки. Не ги убеждава, а ги поучава като досадна класна наставничка.