Проф. Вучков: Фандъкова оскърби българския народ с паметника на Рейгън  

Общо взето, особено старите жители на София, тези с дълбоките родствени корени в нея, минават за хора с най-високо самочувствие и за най-взискателните в страната. Но се оказва, че те вече далеч не са такива, може би защото са останали сравнително малко. Но аз се чудя как те търпят техният столичен град да прилича на голямо провинциално селище в центъра и на изоставена, пустееща зона едва ли не за отпадъци в крайните квартали. Не ги ли е срам да мълчат, въпреки че най-посещаваните райони около управленските сгради, Халите, НДК ги угнетяват с вида си?! Тротоарите са разбити.

Нямат бордюри. Безброй хора си изпочупиха краката и ръцете заради големите дупки в тях, но великодушно отказаха да съдят общината. При Живково време тези публични пространства се миеха по два пъти на седмицата. А сега не се пипат с месеци, понякога с години. Няма вечерно осветление дори и по много ключови булеварди, магистрали. Кошчетата за боклуци са по едно на километър, но обикновено ги няма. Потиснати сме от мръсотията. Нямаше я до 1989 г., защото грижещите се за нея роми бяха поне 10 пъти повече, отколкото сега, и не се озлобяваха така стръвно, както през настоящето си заради зачитането и заплащането на този им труд. Занимаването им с поддръжката на градската чистота ги свикваше и те самите да се стремят към повече ред и дисциплина в личния си живот.

Днес стотици хора от жилищния комплекс „Младост” неспирно са тормозени и смазвани от безкрайното застрояване на публичните терени от офиси, гаражи, домашни покои на милионери. Те отнеха много място за детски площадки, за свободно движение, за разходки. Ликвидираха зеленината: тази красота и този здравословен въздух за човека.

Високото напрежение около така наречените виетнамски общежития в квартал „Красна поляна” е резултат от неспирни и бурни разправии на мощно преобладаващия български етнос с ромите.
Районните кметства на „Младост” и „Красна поляна” се опитват да решат тези проблеми. Но това е невъзможно без централната и общинската власт. А тя нагло ги изоставя да се борят сами, макар че техните правомощия са много по-малки от нейните и далеч не могат да бъдат решаващи. Гражданите от „Младост” и „Красна поляна” са изнервени от тези дневни, а даже и нощни безобразия. И почти постоянно протестират. Но не постигат никакъв положителен ефект, защото са пренебрегвани като покойници.

Някогашната кокетна София е притисната от безбройни и огромни офиси, хотели като замъци в сериозно противоречие с нейните обеми.
Безотговорните и системните разрушения на ценното старо в полза на новото строителство убиват историята на България, документите за нейното развитие, за нейните архитектурни стилове, успехи през различни периоди, епохи. Подобна варварщина се изключва във всички големи западни, източни, руски градове. Защото там уважават традициите. А нашите управляващи са прости хора. Провалят ги, защото смятат, че животът в България тръгва от тях.

Уличното платно не само в покрайнините, а и в центъра на почти всички български селища, но и в столицата е жестоко накъдрено от дупки и трапове през 10-20 метра. Те разбиват общинския, но и частния транспорт. А неизбежното му често ремонтиране струва много пари на данъкоплатците и допълнително ги обеднява. Години наред не се влагат достатъчно пари за редовното поддържане на тази пътна мрежа.

Вярно е, че столицата всекидневно се пренаселва с идващите от много други места. Техните коли, битовите им нужди и въобще цялостното им присъствие изисква още повече пари, грижи за София. Но защо престъпната ни политическа класа унищожи почти всички предприятия, обекти за ремонти, за други битови услуги в големи, но особено в малки градчета и хората останаха без работа?! Те се настаняват в София, защото в нея има най-много и всякакви работни места. Друг е въпросът, че едни от тези пришълци са полезни за столицата, защото са работливи професионалисти. Но че други от тях са мързеливи, безработни и живеят в нея от далавери, дори от престъпни деяния. Но къде е общинската полиция?! А и не само тя. Важното е, че тази безкрайност от грозни улични гледки, друсането в превозните средства утежняват и без това тъжния живот на много българи в София, в цялата страна. Тази картина ги изнервя, влошава душевното им здраве.

Много граждани страдат от големите и системните грабежи на софийската „Топлофикация“. А Фандъкова вдига ръце от това предприятие, като заявява, че дава нередностите в него на прокуратурата. Така забравя, че тя също носи отговорност за това звено, че не го контролира сериозно, че не търси сметка за вредите му чрез заместниците си в тази област.

Така наречените жилищни комплекси „Свобода”, „Толстой”, „Надежда”, „Павлово”, „Дружба 1” и „Дружба 2”, не всички, но много места от „Люлин” приличат на изоставени огромни села. Те са една потискаща ни картина от сивота, мръсотия, от почти липса на тротоари за пешеходци. А вечер те тънат в непрогледна тъмнина. И покойниците в София не се почитат. Вечният им дом не се охранява както трябва. Затова много гробове, урни са жестоко ограбени, загрозени.

Кметицата Йорданка Фандъкова и Тодор Чобанов – нейният обожаван заместник – редовно твърдят, че са направили чудеса в областта на столичната култура. По тяхна поръчка в София цъфнаха доста слаби скулптурни творения на малко подходящи места. Може би те са били обсъдени на заседание на столичните съветници. Само че те далеч не са между цвета на нацията, между притежателите с развит естетически вкус. Предполагам, че са взели мнението на художническата и архитектската колегия. А тя много често е прекалено, понякога даже мафиотски субективна. Тогава тя се ръководи почти само от съсловните си, а не от националните интереси. Явно е, че общината не търси най-авторитетните представители на различните интелектуални кръгове, когато се решават генерални въпроси на София.

Затова нерядко се срещаме с безвкусни скулптурни упражнения в линията на сакатия лъжемодернизъм в изкуството. Паметникът на Алеко Константинов на бул. „Витоша” например далеч не дава достатъчно пълна и разнообразна представа за душевната нагласа на този забележителен български творец. Стойката на героя е доста ашлашка. Куфарът в нейните крака е толкова голям, че поглъща погледа ни повече от тялото. А е и съвсем елементарно подсещане, че Алеко обича движението, пътешествията, туризма. Челото на главата е доста по-тясно от това на Алеко. А физиономията въобще не носи нещо от одухотвореното, ведрото, но и мъдрото излъчване на този светъл ум.

Общинската софийска компания, начело с Фандъкова и Чобанов, си позволи да оскърби българския народ, като финансира паметник на Роналд Рейгън. Той се намира в Южния парк, който дори носи неговото име. Това пространство е едно от най-красивите и едно от най-посещаваните в София заради изобилната зеленина в парковата част, но и заради хубавите нови жилищни сгради, за уютните кафенета с масички и столове пред тях на самата улица. Там можеха да издигнат бюстовете на български писатели, учени, певци, общественици, борци за освобождението на България от турско робство, тъй като редица от тях не са удостоени с тази висока чест, макар че я заслужават напълно. Вместо това ние сме стреснати от образа на нашия американски господар Рейгън. А той дълго и зверски крещеше, когато клеветеше социалистическа България, когато искаше да се признае, че тя е организирала покушението срещу папа Йоан Павел Втори, който сам отрече, че тя има тази вина, щом я посети след 1989 г.

Неотдавна се разкри, че въпросният Рейгън е бил доносник на службите в империята САЩ доста преди да стане неин президент. Той е давал зловредни сведения, оценки за големи тамошни авторитети с леви убеждения. Преди време видях как собствения му син застана пред камерите и заяви, че се срамува от тази неизвестна нему дейност на баща му. Изглежда, че нашата власт не се задоволи с позора да се поклони пред паметника на американските летци, които избиха много хора и съсипаха извънфронтови райони от София, Стара Загора, Добрич чрез бомбардировките през Втората световна война. Затова тя реши да се подложи още веднъж на САЩ.

Вече цели 20 години паметникът на Валентин Старчев до НДК не е пипнат, макар че отдавна вече е почти сринат, че прилича на огромен оглозган кокал, че основите му са задръстени от вонящи нечистотии, грозни гледки, че е обграден с безвкусна ограда за селски обор. Той масово не беше възприет като качествен още когато беше открит. Не е скроен и не е построен така, че да извика удоволствие от естетическото въздействие, каквото той, според мен, но и според хиляди софиянци, няма. Частта извън скулптурната работа наподобява на грубо складирана грамада от материали за строеж. Фигурите не са одухотворени. Не могат да бъдат запомнени. Старчев неспирно и нахално заплашва общината, че ще я осъди, ако тя отстрани паметника и премести фигурите в други пространства, в имотите на художници и архитекти, които го защитават. Възмущава се от това предложение, въпреки че то се прилага в редица страни. Важното е, че Фандъкова много години не се заема да придвижи проблема с това вече разрушено изделие.

Общинарите, начело с Фандъкова и Тодор Чобанов, няколко пъти се заканват да махнат от различни места, но най-вече от площад „Славейков” не боклуци, а сергиите за книгата: този незаменим прозорец към света, този документ за живота, за науката, литературата, изкуствата, културата като цяло. А търговците плащат наем за тази площ. Но вероятно той не задоволява кметството и то предпочита да получи далеч по-високи приходи от богати наематели, които ще използват тези терени за друг вид и много по-печелещи дейности.

Общинските власти често провеждат разни показни, шумно рекламирани мероприятия в чест на литературната продукция. Но не се трогват от необходимостта тя да бъде популяризирана и предлагана всекидневно в магазини, но и чрез откритите витрини на улици, площади. Защото днешният масов отказ от четенето е първата причина за тържеството на простотията, простащината, престъпленията. Защото книгата е първата основа, царицата на духовния живот. А такива отворени обекти има в много големи държави. При това те пак заемат привлекателни пространства, а не някакви кьошета.
Важното е, че столицата като цяло далеч не изглежда добре. Нейният културен и в частност художествен живот е далеч по-беден от този през социализма до 1989 г., когато състезателните прегледи на театрали, музиканти бяха много повече и несравнимо по-качествени.

Днес софийското кметство нерядко награждава книги на автори под Соросовата закрила, макар че те са слаби, маниакални, като едни от тези на Георги Господинов, но пък възхищават Тодор Чобанов – този самозабравил се грандоман. В същото време много известни и много харесвани писатели с богата житейска и творческа биография са подминавани най-нахално.

Помня каква неповторима радост ни изпълваше на 24 май до 1989 г. Той вдъхновяваше българите от цялата страна. Всички организирано, но и с голяма охота го празнувахме, като заливахме улици, кръстовища, площади. Сега този ден е почти ден на мъртвилото. През него София например опустява. Безброй хора напускат нея, други, предимно големи, градове, като отиват по вили или в села да ядат и пият, да спят или да играят карти. Едни маломерни човешки присъствия пред Народната библиотека в София претупват преклонението през тази славна дата. А поне Столичната община има много повече пари. На нейна територия живеят най-голям брой представители от всички области на духовното строителство. Имам предвид учени, писатели, актьори, певци, оркестранти, художници. Затова кметството би могло да организира чрез тях масово тържество в чест на Кирил и Методий. Но това, уви, не се случва.

Не София, а Пловдив стана Европейска столица на културата. Случи се така, защото Фандъкова, Чобанов и другите общинари не се грижат София да има привлекателен, естетически вид, да е напълно чиста, красива, ухаещо зелена. А тя е най-богата с разнообразни и все забележителни, незаменими културни ценности за вниманието на българи, но и на чужденци от всички краища на света. Фандъкова трябваше да се раздели с кметското си кресло дори само защото София загуби това състезание с Пловдив.

Тежките пътни, транспортни, водопроводни, канализационни, битови, хигиенни проблеми на София могат да се решат, ако в тях се вложат достатъчно пари. А общината има такива. Нейният държавен бюджет е в размер на 1 милиард и половина. В нея постъпват много милиони от ежегодния данък сгради. И от безбройните глоби и такси за какво ли не. Билетите за общинския транспорт вече струват 1,60 лева. А натрупването от тази цена също пълни касата на кметството, макар че транспортните услуги далеч не са на желаното равнище.

Още малко и Фандъкова ще поиска да плащаме дори въздуха, който дишаме. Защото той е извън жилището ни и е общински. Защото тя може да каже, че го крадем, като отваряме прозорците, като се проветряваме.

Строежът на метрото се финансира от европейските фондове. Тогава къде отиват много големите финансови суми в полза на софийската община?! Дали не трябва да ги търсим в касите на партия ГЕРБ и да смятаме, че те са допълнителни финансови постъпления за нейното рекламиране за печеленето на местни, президентски и парламентарни избори. Виждаме, че те се предоставят само за отделни страни от софийския живот. Те не го обхващат отвсякъде и равномерно. Затова той оставя предимно лоши впечатления.

Много софийски училища са пряко свързани с общината. А тя не взема бързи и категорични мерки срещу факта, че те не са положителен образец за културно поведение на други градове. Обратното! Те се тресат от просташки ученически прояви, от побоища, осакатявания, а вече и от смъртни случаи.

Естествено е, че Фандъкова носи най-голяма отговорност за, общо взето, лошото състояние на София. Защото тя е неин кмет много години. Защото тя има много права. Защото тя е мощно овластена не само по държавна, а и по партийна линия. Само че Фандъкова не говори за големите и най-различните нередности в София. Или пък ги споменава, като ги омаловажава, и все обещава да ги има предвид. Тя не слиза от телевизионните екрани, от президиумите за всякакви тържества. Затова аз се питам кога работи, след като се посвещава главно на целта да хвали себе си, общината. Все съобщава какви нови велики проекти се готвят за най-големия ни град.

Социологическите звена и агенти на партия ГЕРБ денонощно рекламират Фандъкова като незаменим столичен кмет, като сърдечен и въобще като прекрасен човек. Наивници я одобряват, защото се лъжат от нейното миловидно лице, от нейното тихо, кротко приказване, от дежурното усмихване, от навика лицемерно да ласкае журналистите и въобще общуващите с нея. Не схващат, че тази видимост крие равнодушието на една особа с вече много господарска нагласа. Тя явно слуша не общественото мнение, а главно Бойко Борисов. Тези дни тя стана почетен доктор на Военната академия. И разсмя много граждани. Не само защото няма никакви заслуги за подобна титла, а и защото я прие с безподобна гордост, вместо достойно да се откаже от нея. Но Фандъкова от много време вече се състезава с недостижимото властолюбие, славолюбие, суетничене на нейния партиен и държавен господар Бойко Борисов.

Не само софийските пространства, а и цяла България, с малки изключения, приличат ту на ремонтирана, ту на недоремонтирана зона, ту на гледка за заобикаляне. Спасява ни голямата радост от нашата велика природа. Но и тя все повече е унищожавана. Бандити пак с големи връзки  в местната и в централната власт изсякоха и разграбиха много гори. Не само жилищни площи, земеделски земи, а и черноморските прелести са смазани пак от гигантските сгради на лакоми милионери с приятели сред началниците в общината, в министерския кабинет, в регионалното ведомство. Те бързо постигат целта си и защото имат дълбоки кесии, когато им се наложи да подкупят далите им разрешителното за строежите им. Не се интересуват, че особено чужденците идват у нас не за луксозните ресторанти, хотели, а за напразната надежда, че ще бъдат обслужени добре, но най-вече за невероятно красивата наша природа, за морето, плажовете и горите в нея. Но и тук зеленината е заличена най-безмилостно. И тук няма място за свободно преминаване, за разходка. Пространствата между хотелските блокове са задръстени от коли, от сергии за кебапчета, бира, за грозно люлеещи се гащи, сутиени, комбинезони, безвкусни сувенири за продан.

Не само в София, а вече и в десетки големи, средни, даже малки градове безспорно има много ефектни, атрактивни, модерни, лъскави и красиво обзаведени офиси на фирми и всякакви заведения за сватби, за други удоволствия, за фитнес, за всякакви битови услуги. Но те са собственост на частници. Не са достъпни за народа, за масово ползване.

В много селища, но даже и в София водопроводната и канализационната мрежа, с малки изключения, е в окаяно състояние. Част от нея е забравена напълно. Друга се кърпи примитивно, набързо и не цялостно, а на парче, вместо да се подмени основно. Тези недопустими празнини угнетяват и затрудняват населението, редовното му снабдяване с топла и чиста студена вода.

Жителите от много извънстолични села, но дори и отделни градове често се тормозят заради задръстването на язовирните и речните дъна с отпадъци. Тези човешки мъки се удвояват особено там, където има природни бедствия като градушки, наводнения, страховити ветрове. Мнозина загубиха къщите си. Едни от тях още живеят у роднини, колеги, приятели, а някои - и в ледени фургони. Гражданите реагират срещу всички тези безобразия ту с писмени жалби, ту с протести. Но властта не се трогва. Рядко им помага само колкото да се каже, че е пипнала нещо и че може гръмко да се похвали за него.
Трябва да се признае, че правителството на партия ГЕРБ оправи някои пътища, построи нови, издигна хубави мостове, кръстовища и облекчи транспортното движение. Но редица части от магистралите вече потъват. Накъдрени с дупки, дори с ями. За тях са вадени само половината от получените европейски фондове. Затова в тях са вложени малко и съвсем евтини материали без нужната издръжливост, еластичност.

Според сериозните проучвания една четвърт от българското население изобщо няма канализация. Клозетите му във вид на куп грубо сглобени тухли са на двора и далеч от спалните помещения през 21. век. Става така, защото то е бедно и няма пари за хигиенизирането си, за предпазването си от зарази. В същото време наши премиери, вицепремиери, президенти, депутати, министри, техни заместници, партийни вождове построиха за себе си, но и за деца, внуци, правнуци по няколко апартамента, вили като замъци, луксозни и големи имения у нас и в скъпи чуждестранни курорти.
Много тунели у нас са пред разпадането си. Отпуснаха им някаква мизерна сума, и то чак след като една жена загина в един от тях.

Бойко Борисов неспирно поставя магистралното строителство над всичките си управленски цели. Говори за него и го хвали много повече от онова нормално изхранване на населението, което трябва да е първа грижа за всяка власт заедно с разкриването на нови работни места, с грижата за образованието и здравеопазването. Явно е, че нашите водачи мислят само за себе си, за богатите притежатели на кола. А не за онези, които нямат пари да си я купят и да яхат асфалтираното пространство от единия до другия край на България, от границата до други страни.

В България има красиви площадки, училища, театри, библиотеки, читалища, градски градини за всички. Но те са съградени главно през социалистическото време до 1989 г. И не само това. Много от тях, вместо да се разширят и обогатят, бяха закрити и превърнати в складове, кръчми, пиано барове.

Лиляна Павлова дълго оглавява регионалното министерство. И носи първата отговорност за жалкия облик на България не навсякъде, но в недопустимо голям брой от райони. Само че тя неспирно обсебва много телевизии, където хвали великия си господар Бойко Борисов, но и себе си. Лъже, като ни уверява, че партия ГЕРБ прави само небивали чудеса за инфраструктурата на днешна България. Тя и до ден-днешен се кара на масово протестиращите срещу посочените от мен безобразия. Настръхва и се пеняви, когато наблюдава особено бурните обществени реакции срещу много финансови далавери, грабежи в инфраструктурната мрежа. И все ни заповядва да не ги коментираме, а да изчакаме решението на прокуратурата, защото много от обвиненията били клевети. А ние пък нямаме никакво намерение да безпокоим прокурорската колегия. Защото знаем, че тя редовно шуми точно толкова, колкото отказва да осигури наказването на престъпниците чрез поднасянето на очевадните доказателства в изрядния им юридически вид.