Змей Горянин не се разкайва пред Народния съд    

На 25 август 1958 г. в Осеновлашкия манастир „Рождество Богородично“, по-популярен днес като „Седемте престола“, предава Богу дух измъчената душа на един позабравен днес български писател и преводач – Светозар Димитров, известен с псевдонима си Змей Горянин. (Роден е на 11 януари 1905 г. в Русе.)

От биографията му, цитирана от Диана Славчева, е известно, че заедно с Елин Пелин списват и редактират списание „Българска марка“. Самият той е автор на над 50 книги – с повести, разкази, произведения за деца и юноши, стихосбирки, епиграми, както и на няколко исторически романа като „Кнез Иван Кулин“, „Бачо Киро“, трилогията „Дунавът тече“, „Ний умряхме – да живей народът“, „Силата на робите“, „Звезда керванджийка“ (Повест за хаджи Минча от Търново).

Покрай издирването и събирането на материали за художествените си творби у него се разгаря жив интерес към българската история. И тъкмо заради това се сдобива с обвинение във „великобългарски шовинизъм“, за което е изправен пред Народния съд, където той не се разкайва за делата си.
След 1944 г. е преследван от новата власт и заради това, че две години по-рано за кратко е бил цензор в Дирекцията за печата.

Книгите му попадат в списъка с фашистката литература и са иззети от библиотеките. Осъден е на една година затвор от Шести състав на Софийския районен съд. Когато излиза на свобода, Георги Караславов, Христо Радевски, Младен Исаев няколко пъти му предлагат публично да се разкае, за да бъде реабилитиран, но той отказва. Вследствие на което е изолиран от всякакви публични изяви, а ръкописите му така и не виждат бял свят.

Утешение и място, където да развива на спокойствие творческите си заложби, намира в малката обител, сгушена в Стара планина, близо до Елисейна, където в продължение на 7 години, до смъртта си, е доброволен заточеник.

Веднъж седмично тук идва съпругата му Соня, която му носи храна и дрехи. Близо четвърт век тя пее в хора на столичния патриаршески храм „Св. Александър Невски“. Години след смъртта на съпруга ѝ, през 1998 г., на бял свят се появява книгата ѝ „Спомените на една Змеица“.

На гроба на Змея Горянин е изписано неговото четиристишие: „Душата ми копней за тишина, сърцето ми тупти безспир за мир. Зове ме Горда Стара планина и сгушеният в нея манастир.“

Никой не знае точно кога е основана тази света обител, но историците са почти единодушни, че това е станало по времето на Второто българско царство. Според легендите манастирът е издигнат от седем братя или седем боляри.

По време на турското робство той е любимо убежище на хайдутите. Съвсем наблизо до него е родното място на легендарния Вълчан войвода – село Осеновлаг.

Говори се, че тук са се заселили седем славянски боляри със семействата си, които пък по-късно образували и седемте околни села: Осеновлаг, Огоя, Оградище, Буковец, Лесков дол, Желен и Лакатник.

В миналото входните врати на манастира били железни и били взети от руините на близката крепост Калето. Разрушаван и възстановяван след това върху старите си основи, църквата му неизменно е изграждана от седем отделни помещения, всяко от които със собствен олтар (престол), пригоден за църковна служба, иконостас и стенописи по стените. Това на практика са седем отделни параклиса (с размери 3 на 2,5 м), събрани под един покрив. Нещо, което няма еквивалент в друг български храм, нито пък аналог в света.

Може би най-забележителен е главният дървен полилей в централната част на манастирската църква, известен като „Хорото“ – един великолепен шедьовър на приложното изкуство. Той е направен от петнадесет самостоятелни релефни дърворезби, в средата на които са изписани Исус, Божията майка и апостолите, с двуглав орел с корона над тях и ажурени розети и цветя отстрани. Изработен и сглобен е от майсторите Стойко, Михаил, Коца и Паки Кола от Осеновлаг през 1815 г.

Църковната живопис е на повече от век и е дело на зографите Димитър Алексиев и Ангел Митров от Самоковската школа.

В библиотеката на храма ревностно се пазят много старинни богослужебни издания, сред които е и подарената от руската императрица Екатерина Велика книга с 12 минеи (т. е. службите в чест на светиите и празниците за всеки ден от всичките 12 месеца на годината).

Изключителна ценност представлява запазеното в камбанарията желязно клепало, изработено от железните врати на крепостта Калето по поръчение на Софроний Врачански при посещението му тук през 1799 г. Както вече споменахме, от тези железни врати била направена и желязната порта на светата обител, както и две „мечки“, върху които в магерницата и игуменарницата нареждали дървата за горене и отопление.

Врачанският епископ прекарва през 1800 г. 14 дни в „Седемте престола“, укривайки се от кърджалиите и черкезите заедно с някои братя от близкия Черепишки манастир.

За кратка почивка и беседи с тогавашния игумен – йеромонах Христофор от Сопотския манастир, тук често се отбивал и Апостола на свободата Васил Левски.

Подслон и храна в светата обител намират и Ботевите четници, преди да бъдат убити след предателство край с. Скравена.

Някога към манастира е построен и метох с килийно девическо училище, в което се изработвали килими, но по-късно метохът заедно с други имоти са прехвърлени на Черепишкия манастир. След това игуменът Христофор открива друго килийно училище, в което преподават както той, така и землякът му – учителят Лало от Сопот. Възпитаниците на школото, след като го завършват, стават свещеници, учители и видни общественици.

И днес манастирът „Седемте престола“ продължава да е стожер на духовността. В него живеят няколко монаси, които са превърнали двора му в истинско райско кътче. Обителта е и един от 100-те национални туристически обекта.