Премиерът Стамболов рони сълзи за разстрела на Олимпий Панов

В бурната и драматична следосвобожденска история на България не от вражеска, а от българска ръка загиват едни от най-блестящите умове и храбри герои на нацията ни, много от които са легендарни участници в националосвободителната борба.

Един от тях е майор Олимпий Панов. Той е роден на 17 юни 1852 г. в семейство на преселници от Плевен в Бесарабия. След преждевременната смърт на неговите родители израства в дома на чичо си, който дълги години е кмет на Болград. Завършва болградската гимназия с отличен успех и заминава за Букурещ, където продължава своето образование в училището за строеж на мостове и шосета.

Включва се в живота на българската революционна емиграция. Запознава се с Любен Каравелов и Христо Ботев, с войводата Панайот Хитов и с Васил Левски и е избран по тяхно предложение за секретар на БРЦК, пише военният историк доц. д-р Петър Ненков.

След залавянето и обесването на Васил Левски се свиква ново Общо събрание на революционната организация в Букурещ и то избира нов БРЦК. Кристално чистият и отдаден на революционното дело Олимпий Панов е избран за негов член. Завръща се в Болград, където е назначен за градски инженер. На 9 март 1875 г. заминава за Париж със стипендия на болградската община, за да учи в Института за строителство на мостове и шосета. Когато разбира от пресата за избухналото в България Априлско въстание през 1876 г. и за изстъпленията на турската армия и башибозука над въстаналия народ, той зарязва учението в Париж и се завръща в Букурещ.
На 10 юни 1876 г. след настъпилите разногласия в БРЦК, които на практика спъват по-нататъшната му дейност, се основава Българското централно благотворително общество. За негов член и подпредседател е избран Олимпий Панов.

Когато руският император Александър II обявява на 24 април 1877 г. война на Османската империя, Олимпий Панов се записва опълченец. Проявява чудеса от храброст в боевете при Стара Загора и Шипка, за което командирът на Първа опълченска дружина го представя на началника на Българското опълчение, генерал-майор Николай Столетов, за повишение в първо офицерски звание и награждаване с орден за храброст. В края на войната участва в прочистването на Тозлука от турски банди. След това е назначен в 57-и Модлински полк в Одеса.

От юли 1878 г. се завръща в България и постъпва в Българската земска войска. Приет е във Военно-артилерийската академия в Санкт Петербург, Русия. Поради влошеното си здраве не довършва обучението си и се завръща в България. Назначен е за батареен командир в Шуменския гарнизон. През 1884 г. е назначен за командир на батарея в Първи артилерийски полк в София.

През Сръбско-българската война от 1885 г. капитан Олимпий Панов командва българската артилерия и войските от Центъра на Сливнишката позиция. Той се противопоставя на предложението на княз Александър Батенберг да се изостави София и да се даде решително сражение на сърбите на Вакарелските или на Ихтиманските височини. И докато князът на 7 ноември изоставя армията и се завръща в София, капитан Олимпий Панов проявява истинско безстрашие и героизъм. В разгара на боя през този ден командирът на Шумадийската сръбска дивизия решава да се вклини в оголения български център и хвърля за тази цел три батальона в атака срещу три български роти. В този критичен момент капитан Олимпий Панов, оценявайки надвисналата опасност, заповядва: „Съберете незабавно музикантите, ординарците, писарите, готвачите, въоръжете ги с пушките от убитите и ранените и ги разположете в окопите. Кажете им, че в техни ръце сега е съдбата на България. Така беше някога на Шипка! Тогава техните бащи и братя издържаха. Длъжни са да издържат и те!“.

И те издържат! Със задружни усилия е отблъснато вражеското настъпление... За тази своя героична проява той става един от четиримата български офицери, удостоени с втора степен на ордена "За храброст". Другите са подполковник Данаил Николаев, капитан Рачо Петров и капитан Никифоров.

Олимпий Панов не взема участие в преврата срещу княз Александър Батенберг, организиран на 9 август 1886 г. от офицери русофили, но морално ги подкрепя. За кратко е назначен за министър на войната в правителството на Петко Каравелов. Когато войските на Пловдивския гарнизон влизат в столицата и извършват контрапреврат, той е арестуван заедно с останалите министри и по заповед на подполковник Сава Муткуров е хвърлен в Черната джамия. В страната се развихря див терор. Майор Панов е уволнен от армията и екстерниран в Румъния. На 19 февруари 1887 г. участва в неуспешния русенския бунт на офицерите русофили срещу режима на Стефан Стамболов и останалите регенти. Ранен е при преминаването на Дунав и е арестуван. На устроения от правителствения пратеник майор Рачо Петров съдебен процес Панов се държи доблестно и отказва да иска помилване.

Осъден е на смърт от военен съд, без да се вземат под внимание неговите заслуги за свободата на Отечеството и изграждането на Българската армия. Разстрелян е на 22 февруари 1887 г. на брега на Дунава със своите другари, пеейки опълченската песен “Българийо, Българийо".

По-същото време в София застаналият до телеграфа Стефан Стамболов, който настоява за смъртни присъди на участниците в бунта, заплакал с бутафорни сълзи, когато разбрал, че присъдата е приведена в изпълнение. Така трагично загива участникът в националосвободителната революция и опълченец в Руско-турската Освободителна война през 1877-1878 година, към когото Левски се обръща с „братленце“, Каравелов нарича „гълъбе“, а Ботев казва, че е „отличен момък“. За него Тома Кърджиев преди разстрела в Русе казва: „Плачете не за мен, плачете за Олимпий, защото България няма да роди такъв човек и след сто години!”.

През 1933 г. в Русе е издигнат паметник на убитите офицери русофили. През 1943 г. той е взривен от националистическата организация "Бранник". През 1966 г. по случай 80-годишнината от бунта на офицерите русофили, монументът е възстановен.