Крият голям пожар и жертви заради конгреса на БКП през 1986 г.  

Мнозина обаче смятат, че запалването е било саботаж срещу комунистическия форум
 
На 4 април 1986 г. сутринта, докато започва вторият ден на XIII конгрес на Българската комунистическа партия (БКП) и Тодор Живков преглежда речта си, едно от най-големите предприятия в Михайловград, днешна Монтана, се превръща в огнен ад.

В завода за камгарни прежди избухва голям пожар и десетки огнеборци и милиционери са вдигнати по тревога. За няколко часа огънят е потушен, но двама работници загиват, а над 30 души са обгазени.

Заради опасенията, че пожарът може да измести вниманието от важния политически форум и дори да бъде коментиран като саботаж срещу комунистическата власт, бедствието е покрито с мълчание. Неизвестни за цяла България остават както жертвите, така и себеотрицанието на пожарникарите, спасили стотици хора.

Огънят в камгарната фабрика „Монтана“ пламнал към 9 часа в петък. Смяната от около 500 работници тъкмо застанала по местата си, когато цехът на втория етаж започнал да се пълни с дим. Под помещението бил складът със суровина за прежди и облаците пушек извирали от него към машинната зала. Подът под краката на работниците се нагорещявал и ръководството започнало евакуация, като съобщило за пожара в окръжното управление на МВР.

„Бяхме на оперативка, когато получихме сигнала. Първо помислихме, че е учение, но погледнахме през прозорците, видяхме пушека над града и разбрахме, че работата е много сериозна“, спомня си тогавашният шеф на противопожарната охрана Петър Мирчев. Дежурната смяна огнеборци с вой на сирени се втурнала към завода, изпратени били и всички патрулки с милиционери.

Първите пристигнали в горящия завод още си спомнят кошмарната гледка. Гъсти талази кафеникав дим излизали от запалената сграда, а работници навън се лутали и търсели колегите си, уплашени дали са успели да излязат.

„Сложихме апаратите със сгъстен въздух и влязохме в цеха, но установихме, че вътре има само дим. Огънят беше в приземния етаж, където бяха балите със суровини от Югославия. Те горяха и изпускаха смъртоносни отровни вещества – киселина, циановодород, дори фосген – боен газ, който се е използвал през Първата световна война“, разказва по-късно бившият пожарен шеф Мирчев.

„Беше страшно! Сутринта проверявах ел. подстанцията, когато в нея нахлу дим и токът изключи. Останах заключен вътре. Чуках по вратата и виках за помощ! Добре, че ме чуха и отвориха“, спомня си ел. техникът Милчо Тодоров. В суматохата предачките забелязали, че една от тях липсва и пожарникарите започнали издирване. Зам.-шефът на противопожарната служба Тотко Тодоров открил жената в машинната зала, но вече мъртва. „Снежана беше излязла с нас, но се върна за чантата си и загина“, спомнят си работниците.

„Огънят бързо беше локализиран и потушен, но голямата опасност дойде от запалената суровина и отровните газове, които се разнасяха в района. Трудности създаваше и обстановката – сградата беше без прозорци, гъсто изпълнена с машини и цялата наситена с дим“, разказва бившият пожарникар Евгени Николов.

В нагорещените като печки помещения сред облаците отрови огнеборците бързо губели сили. Момчетата обаче отказали да почиват, искали само нови бутилки с въздух и отново се гмурвали в пушеците. Над 20 от пожарникарите се натровили, но не напуснали завода.

„Отравянето ставаше постепенно, нямаше нито мирис, нито парене в очите или болка. Просто ти се приспива и започваш да падаш“, спомня си Петър Мирчев. Към края на гасеното огнеборците намерили и още едно безжизнено тяло – на работника Благой, който поддържал климатичната инсталация на завода. Той пълзял в тръбите, за да ги чисти, и затова всички го наричали Мишката. Мъжът успял да се измъкне от тръбопроводите, но задушен издъхнал до изхода.

Около 20 огнеборци и десетина обгазени работници били настанени в болницата.

„Бяхме пропити целите от отровния дим, даже дрехите ни излъчваха отрови. Медиците, които ни приемаха, също се отровиха само от униформите ни“, спомня си бившият лейтенант Евгени Николов. Лечението на пожарникарите и работниците продължило двадесетина дни, но повечето от тях месеци наред приемали лекарства за увредените си черни дробове.

Ръководството на МВР наградило хвърлилите се в огъня момчета с благодарности и парични суми. Но за пожара вестници, телевизия и радио не съобщили нито дума. В Северозапада тайно се говорело, че огънят е запален умишлено. Влезлите в изгорелия склад криминалисти заявили, че причината за пожара била счупен лагер на машина, който подпалил суровината.

Мнозина обаче и до днес смятат, че запалването е било саботаж срещу комунистическия конгрес. Точно в този ден на конгреса трябвало да се изказва предачка от завода. „Беше диверсия“, убеден е и бившият ел. техник Милчо Тодоров. Заводът останал затворен няколко месеца. Химически войски обезопасили покритите с отровни сажди помещения и закопали дълбоко токсичните отпадъци. Заводът бил възстановен и започнал отново работа.