Синът на Пушкин воюва за освобождението на България  

Както е известно, през XVIII и XIX в. Русия води цели 11 завоевателни войни с Турция. Но едва през 1877 г. под натиска на Европа и част от руската общественост решава, че с тази война, наречена от нас, българите, Освободителна, а всъщност „война за Проливите“ и нахлуване на Балканите, решава да нападне Турция. А втората цел е да си отмъсти за разгрома си в злощастната Кримска война от 1856 г.

За войната е писано много и тепърва още ще се пише. Излизат доста факти и интересни истории. Една от тях е свързана със сина на „гения на руската поезия“. Александър Пушкин, подобно на своя сънародник, писателя Иван Тургенев (написал романа си „В навечерието“ в подкрепа на нашата кауза), е съчувствал на братята българи, попаднали под жестокото робство, пише историкът Огнян Стамболиев.

По време на заточението си в Бесарабия, където са намирали убежище прогонени от турските диваци българи, той, силно развълнуван от съдбата им, написва стихотворението „Кърджали“ (1828) и повестта със същото заглавие (1834).

Тези две вълнуващи и интересни произведения на великия поет на Русия описват нерадостната съдба на българите. Стихотворението е за трудния бит в българските села в областта Буджак (Южна Бесарабия), а повестта, както авторът специално посочва в нея, е за прочут български войвода храбрец („витязь, удалец“), който вдига на въстание не само българите, но и останалите славянски народи.

Първородният син на поета и на неговата красива съпруга Наталия Гончарова е носел неговото име, Александър Александрович Пушкин. Родил се е на 18 (стар стил 6) юли 1833 г. Бил е второто дете в семейството. По-голямата му сестра Мария е прототип на Ана Каренина на Лев Толстой. Пушкин и Наталия Гончарова имали общо четири деца – две момчета и две момичета: Мария, Александър, Григорий и Наталия.

Днес малцина знаят, че Александър Александрович Пушкин е бил прочут руски генерал, участвал във войната от 1877-1878 г. През 1870 г. е бил назначен за командир на Нарвския хусарски полк. По спомени на хусари, когато Пушкиновият син ги ръководил, това било най-щастливият период на полка. Бил справедлив и благороден командир – истински джентълмен.

Интересно е, че когато Александър Пушкин-син повел своя полк към България и стигнал до град Зимнича срещу Свищов на брега на Дунав, се обърнал към своите войници, силно развълнуван, и казал: „Кавалерия, виж, пред теб е България, свещената славянска земя! Тук умират нашите сестри и братя! Те чакат нашата помощ!“
През 1877 г. неговият полк влязъл в състава на XIII кавалерийска дивизия и се включил във войната. Действал като основна бойна част на Османпазарския (Омуртагския) руски отряд (с командир генерал-майор Леонел Раден). Бил дислоциран в района на село Кесарево със задачата да осигурява достъпа до пътя за село Осман пазар (дн. град Омуртаг) до Търново. Полкът се сражавал геройски в боевете при Елена и Котел. 

В края на войната смелият и всеотдаен полковник Пушкин е награден със златен орден „За храброст“ за освобождаването на град Елена. Станал и кавалер на орден „Св. Владимир“ – IV ст., за освобождаването на Котел.

Синът на Пушкин починал на 19 юли 1914 г. в Санкт Петербург.

А ето и как българите почитат паметта на неговия баща – поета Александър Пушкин:

В Болград – „столицата на българите в Украйна“, разположен в южната част на Одеска област, дъбът, засаден от Пушкин, продължава да расте – той е подарък от поета за българите изгнаници в чест на тяхното запознанство.

Първият паметник на Пушкин у нас е издигнат през 1952 г. в Морската градина в Бургас и е дело на скулптора художник Петко Задгорски. Интересно е, че размерът на тази статуя ни позволява да си представим как е изглеждал поетът приживе – немного висок.

За 200-годишнината на поета по инициатива на Фонда „Пушкин“ в София се издигна вторият паметник на Пушкин – с автор руският скулптор Вячеслав Кликов. Бюст на поета се появи и в Двора на Кирилицата край старата столица Плиска – заедно с паметници на Фьодор Достоевски и Сергей Есенин.