На 8 юли 1987 г., в разгара на туристическия сезон, пред хотел „Интернационал” в центъра на курорта „Златни пясъци” обикаля синя „Лада” със силистренски номер. В нея се возят трима възрастни и две деца. Към 15.30 часа прозорците на колата се отварят и отвътре хвърлят една след друга три ръчни гранати.
Взривовете раняват леко трима случайни минувачи – руснак, немец и българин.
Милиционерите наоколо идват веднага на мястото на взрива. Един от тях е въоръжен с автомат. "Не стреляйте!" – викат децата от колата. Мъжът от предната седалка на ладата изхвърля три паспорта и няколко листовки, написани на ръка. Те гласят: "Пътят ни е Турция или смърт. Не сме убивали и никога няма да убиваме. Само от вас зависи дали
ще станете убийци на заложниците."
Става ясно, че децата в ладата са похитени. Момчетата са братовчеди от град Толбухин (сега Добрич) – Дарин Христов (12) и Николай Петков (15). Два часа по-рано те се разхождали из родния си град. Ладата спира край тях и мъжете вътре ги молят да им покажат пътя до бензиностанцията. Момчетата се качват. Наливат бензин, после им предлагат да ги разходят до морето. Децата наивно се съгласяват.
По пътя тримата им обясняват, че са от Държавна сигурност и отиват да проверят как колегите им действат в критични ситуации. Искат ли момчетата да играят ролята на заложници? Те са във възторг. Разрешават да им вържат ръцете, после шофьорът заключва задните врати и сваля лостчетата, с които се отключват. Децата вече не могат да излязат без чужда помощ.
Чак когато избухват гранатите, те осъзнават, че не е игра, а истина. От изхвърлените паспорти става ясно, че похитителите са български турци: ветеринарният лекар Никола Николов (48) от Дулово, синът му Орлин (21) и Невен Асенов (24) от село Боил, Силистренско. Тримата искат свободен път до Турция през Малко Търново, в противен случай заплашват да се взривят. Твърдят, че в колата пазят още 40 гранати и 10 килограма тротил.
Светкавично на мястото на инцидента пристигат първият заместник-министър на вътрешните работи Григор Шопов, който е наблизо на почивка, и началникът на направление „Терор” в министерството ген. Сава Джендов. Дават на терористите радиостанция за връзка с милицията. Молят ги да пуснат децата. Преговорите се проточват с часове.
Чак по здрач ладата с пилотен автомобил на МВР отпред потегля към Бургас. Следва ги друг буркан. Държавна сигурност е вдигната на крак.
Повикани са снайперисти,
които чакат сгоден момент да прострелят похитителите. Кортежът пътува цяла нощ. От МВР се стремят да бъдат колкото може по-дискретни, за да не паникьосат туристите.
На сутринта колите отбиват по пътя за Каблешково, встрани от главния туристически поток, и отново започват преговори. Довеждат съпругата на Никола Николов заедно с другия им син. И те напразно го молят да освободи децата. Тримата са непреклонни. Вече са уморени, изнервени и ... непредсказуеми. На няколко пъти в пристъп на гняв хвърлят гранати. За щастие никой не е засегнат.
При едно от спиранията участниците в операцията успяват да сложат подслушвателно устройство в ладата на похитителите. Снайперистите обаче са безсилни. Третият терорист седи отзад заедно с децата и за да не вижда милицията какво става вътре, задното и страничните стъкла на колата са покрити с брезент.
От Каблешково ладата тръгва към Бургас и заедно с ескорта от коли на МВР спира в центъра, зад Окръжния комитет на БКП. Около тях бързо се събира тълпа. След дълги увещания да напуснат града похитителите най-после се съгласяват и потеглят към Созопол. Зад волана е Невен, който настъпва ладата така, че бурканите едва го следват. Всички – и преследвачи, и преследвани, и заложници – са вече капнали от умора. Децата молят да ги пуснат по нужда, но терористите не им разрешават.
Преди град Мичурин (днес Царево) става ясно, че и похитителите вече нямат морални сили да продължат. Бащата и синът са склонни да се предадат, но племенникът ги спира.
Той държи с едната ръка волана, а с другата готова за взривяване граната. До него е бащата. Синът с други две гранати седи отзад между децата. В това време щабът на операцията в Бургас обсъжда възможните варианти за действие. Въпросът е политически, защото
недоволството на турците
идва от смяната на мюсюлманските им имена с български по време на т. нар. „възродителен процес”.
След Мичурин, където пътят за Турция навлиза в Странджа, на един завой край село Изгрев частите за борба с тероризма преграждат шосето с бронетранспортьор. Над тях виси хеликоптер. Похитителите са блокирани.
9 юли е, 15 часът. Времето е горещо. Вече 24 часа похитители, заложници и милиционери са подложени на върховно морално и физическо напрежение. Предлагат на терористите да изчакат до 18 часа преди да продължат. Те се съгласяват. В уречения час Невен дава газ и се опитва да се промъкне покрай задницата на бронетранспортьора. Процепът обаче е блокиран от друга милиционерска кола. Случайно или нарочно, ладата се блъска в нея. Невен изпуска гранатата, която стиска. Като вижда, че експлозията е неизбежна, Орлин извиква: "Да свършва всичко по-бързо!"
И захвърля двете гранати, които държи в предната част на ладата.
Първият взрив убива Никола и Невен на място и
счупва стъклата на колата.
Николай, по-голямото от двете момчета, изпълзява през левия заден прозорец. Дарин се измъква през задното стъкло. Вторият и третият взрив изхвърлят Орлин от колата. Той е ранен, но е в съзнание. Вика: "Предавам се!".
На 21 юли 1987 г. следствието е завършено, на 27-ми делото е внесено във Върховния съд, а на 31-ви е прочетена присъдата. Политиците искат да е смъртна.
Това създава доста проблеми на съда, защото за отвличане и раняване на заложници тогавашният закон не предвижда такова наказание. Затова на Орлин е приписана вината за смъртта на двамата му съучастници. Това е доста спорно, защото не се знае чия граната е избухнала първа и ги е убила. По-вероятно е гранатата да е на Невен. С тази обосновка Орлин Николов е осъден на смърт и екзекутиран.
А заложниците? Дарин Христов е ранен от гранатата в левия крак и остава инвалид за цял живот. Два пръста от ръката на братовчед му Николай Петков остават свити завинаги.
Все още няма коментари