Четирима българи отвличат самолет на БГА „Балкан”

Въздушно пиратство, колкото и странно да звучи, има и в България. Отвличането на самолет, изпълняващ полет София – Варна, случило се на 7 март 1983 г., е останало в историята с названието „Виенският случай”.

През онези години мнозина се опитват да избягат от режима в България. Някои искат да го направят по вода, други – с влак или кола, а трети пресичат граници през нощта с риск някой граничар да ги застреля на място. Други проявяват още повече креативност, като избират да избягат със самолет. Имало е различни начини – някои самолети, например, пътували към по-далечни дестинации. Заради дължината на разстоянието се е налагало те да спират на определени летища, за да презаредят с гориво.

Използвайки момента, докато самолетът е кацнал в друга страна (най-често страна от т.нар. „западен свят“), планиралите бягство хора успявали да слязат и да се предадат на тамошните власти, искайки политическо убежище. Подобни планове са били много трудни за изпълнение и главен фактор за техния успех е бил късметът.

Именно такъв е „Виенският случай” от 1983 година. Четирима младежи на възраст от 17 до 22 години се решават на бягство от родината. Това са Лъчезар Иванов, Красен Гечев, Ивайло Владимиров и Валентин Иванов. Три неща ги свързват – и четиримата са от София, и четиримата имат проблеми и сблъсъци с тогавашния строй и търсят бъдеще далеч от България. Планът им за бягство е изключително дързък. Мотивирани от разказа за поляк, отвлякъл самолета Бургас – Варшава само година по-рано, четиримата младежи се решават да сторят същото. Техните намерения са да отвлекат самолета, изпълняващ полет София – Варна, и да пренасочат курса му в посока Виена.

Там, стъпили на австрийска земя, да потърсят политическо убежище и да намерят спасение от комунистическия режим.
Започва подготовката на изпълнението. Първата задача на бъдещите „терористи“ е да се снабдят с паспорти. Това е голяма трудност, защото Валентин като войник не разполага с такъв, а Лъчезар е изгубил своя. В крайна сметка успяват да намерят паспорти за всеки. Другият проблем е да намерят западна валута. След търсене и посещаване на местата, където е вървяла незаконната търговия с валута, те разполагат с 300 долара и 100 марки – пари, с които да се установят след кацането си във Виена. За датата на бягство избират 7 март.

Неочаквано, ден по-рано, Валентин се озовава в ареста на поделението, където служи. Успява да избяга и с такси пристига в София. Преоблича се с цивилни дрехи и се среща с другите трима заговорници. Почерпват се обилно в ресторант и потеглят в посока летището.

Планът им за действие е следният – първо, се разделят на две двойки, за да не събудят подозрение. Второ, уговарят се да минат проверката преди самолета през 15 минути, отново за да избегнат съмнения от страна на екипажа на летището. За самата проверка планират да скрият хладните си оръжия в катарамите на коланите си (оръжията им са джобни ножчета с остриета под 10 сантиметра, закупени само няколко часа по-рано от магазин в София).

Двама от младежите обаче нямат колани на панталоните си и пускат оръжията направо в джобовете си. Успяват да минат проверката без проблем, тъй като през онези времена контролът по летищата е бил силно занижен. За място избират последните четири седалки в самолета, за да могат да следят всичко, което се случва на борда. Малката машина Ан-24 отлита от летище София точно в 18 часа.
Около петнадесет минути по-късно планът им се привежда в действие. След раздаването на сладки и кафе, стюардесата е повикана от Валентин, който започва да симулира повръщане. В момента, в който тя се приближава до него, той я сграбчва и опира ножа си в гърлото ѝ. Красен и Ивайло изваждат коланите си и ги увиват около вратовете на пътниците пред себе си. Лъчезар скача на пътеката и заявява, че ако някой се опита да ги спре, ще бъде наръган. За преговарящ с тях е изпратен един полковник от пътниците, който предава на пилотите исканията на похитителите.

Ултиматумът им е самолетът да бъде пренасочен към Виена, инак те ще започнат да убиват пътниците един по един. Пилотът съобщава по радиоуредбата, че това е невъзможно, тъй като самолетът е зареден с гориво, достатъчно да стигне до Варна, но не и до Виена и предлага да отклони самолета към Истанбул. Това обаче не се харесва на четиримата младежи, които дори раняват стюардесата, за да покажат, че са твърди в техните искания и няма да отстъпят пред нищо.

Заплашват дори, че разполагат с бутилки експлозивна течност, които ще взривят, не бъдат ли изпълнени техните желания.
Трябва да се действа бързо. Пилотът решава да продължи с курса към Варна. Тамошните летищни служители са уведомени за ситуацията само десетина минути след началото на отвличането. Вземат се мерки, подготвят се тактики за действие.
Похитителите трябва да са убедени, че пътуват към Виена, а всъщност да кацнат във Варна, където да бъдат обезвредени от специалните служби.

За да успее планът на МВР – Варна, целият ток в града е спрян. В противен случай заговорниците лесно биха разпознали морето заради градските светлини и планът на служителите би се провалил, а с това животът на пасажерите би бил в изключителна опасност.
Докато самолетът кръжи над Варна, за да изразходи гориво и за да симулира по-дълъг полет към Виена, във варненското летище кипи трескава подготовка за кацането. За „австрийски” служители са избрани двама офицери от летището, владеещи безупречен немски език (това са Марта Константинова и Стоян Милков).

Тяхната цел е да заблудят терористите, че вече се намират във Виена. Веднъж освободили заложниците, четиримата заговорници трябва да бъдат обезвредени от командосите по един или друг начин. Контрапланът на варненските служители от летището и МВР влиза в действие.

Минути преди осем вечерта самолетът захожда за кацане и се приземява на стотина метра от пътническия терминал на летище Варна. Вратата му се отваря и избраните служители влизат. Те се представят на тримата похитители (четвъртият – Валентин, през това време е заключен в тоалетната със стюардесата, заплашвайки, че ще я убие) като служители на австрийските авиолинии. Само секунди по-късно планът на служителите е осуетен. Лъчезар забелязва, че Стоян Милков е облечен с яке, произведено в България.

Четиримата заговорници побесняват, а Валентин крещи от тоалетната: „Излъгахте ни! Това не е Виена! Сега ще колим!”
Налага се мигновената намеса на спецчастите, които щурмуват самолета. Те нахлуват през багажното отделение и обезвреждат тримата младежи в салона. Разбиват вратата на тоалетната, където стрелят по Валентин, секунди преди той да пререже гърлото на стюардесата, като дори успява да я нарани тежко, но не фатално. Пътниците, изпаднали в криза и шок, скачат да се саморазправят с похитителите и командосите едва ги спасяват от побеснелите пасажери. Така, благодарение на ловкото планиране и навременна намеса, спецслужбите осуетяват потенциална трагедия.

Равносметката от отвличането на самолета е 10, 9 и 7 години затвор, съответно за Лъчезар, Красен и Ивайло. Екипажът на самолета и служителите, участвали в акцията по обезвреждането на похитителите, са наградени с почести и ордени. Единствената жертва на отвличането остава Валентин. Поради искането на четиримата самолетът да бъде пренасочен към Виена, този случай е кръстен от варненското МВР с названието „Виенският случай”.