Духът на Преподобна Стойна изцерил дете от паралич  

Казват, че времето не изтрива чудесата, стига да има кой да ги помни. Такава е и историята, която старата баба Дешка от село край Мелник разказвала всяка зима, когато снегът покривал дворовете, а семейството ѝ се събирало около огнището. История за отчаяна майка, болно дете и една светица без ореол, но с благодат, която лекувала с невидима ръка.

Било някъде в първите години след войната. Бедност навсякъде, глад, страх и мъка. В едно петричко село живеела Ана – млада вдовица с едничко дете, момче на пет години, което носело името Иван. Весел и буден, той бил утехата и светлината в живота ѝ, докато една сутрин не се събудил с тежест в краката. До вечерта вече не можел да стане от леглото. Ана го водила по лекари из Петрич и Сандански. Хората казвали, че е проклятие, урочасване или болест, дето лекарствата не я хващат. Една стара баба, която Ана срещнала пред църквата в Мелник, ѝ казала: „Детето ти няма нужда от доктори. Заведи го при Стойна. Там, в Златолист. Тя е мъртва, ама не си е тръгнала“.

Ана не знаела много за Преподобна Стойна (1883-1933). Само че била сляпа жена, която още приживе говорела с небето, и че хора отдалеч идвали при нея – болни, бездетни, прокудени, и се връщали други. Затова една утрин в края на лятото тя взела Иван на гръб, преметнала торба със сух хляб и тръгнала пеша по прашните пътища към Златолист.

Когато стигнали, слънцето вече залязвало, а в църквата „Свети Георги“ нямало никого. Само вятърът минавал през листата на стария чинар в двора. Ана влязла с Иван в малката стаичка на Преподобната. Била тиха, с икони по стените, здравец в сухи букети и едно легло с вдлъбната възглавница, сякаш някой току-що бил станал оттам. Ана седнала на пода, сложила детето до себе си и заплакала – не с шум, не с вик, а с онова мълчаливо ридание, което само майка може да носи в себе си.

„Преподобна, ако можеш, ако си тук, ако още виждаш със сърцето си – погледни го. Погледни го, дете е“, прошепнала тя.Минали минути. Или час. Не помнела. Но усетила, че в стаята станало по-топло. Леко, като че ли някой духнал в свещ, която не гори. После Иван я дръпнал за ръкава и прошепнал: „Мамо, жената ми каза да се изправя“. Ана го гледала, без да вярва, но момчето вече се повдигало с ръце, колената му треперели, а очите му били пълни със светлина. До вечерта ходел из стаята. До сутринта тичал в двора.

Ана се върнала в селото с променен син и със сърце, което никога вече не се съмнявало. Не говорела много за това, само всяка година носела китка здравец в Златолист и шепнела името на Стойна.