Любимецът на българите, големият актьор комик Никола Анастасов, с неговата чиста душа, открай време вярва, че “красотата и добротата ще спасят света”. Биографията му наистина е като готов роман. Той е момче от бедно семейство, син на месар - далеч от спектаклите и концертите на буржоазна София. Веднъж обаче в киното се озовава до малкия Симеон Сакскобургготски, тогава цар, макар и на 6.
Попада във Френския колеж, защото сестра му успява да го издържа с цената на много лишения. Повечето деца в класа са от елитни семейства, сред съучениците му е и бъдещият професор и министър на културата Елка Константинова.
Обича театъра - за него е като откровение, карма, диагноза, наказание, Господ и Голгота. Сред другите му страсти е “Левски” - каквото и да му се случва, колкото и пъти да падне любимият отбор, няма значение. Любимецът на публиката се забавлява и с факта, че е роден на една и съща дата с Ленин - 22 април. Никога не занимава хората с проблемите си - безкрайно деликатен, достоен и събран. Страда за времето, когато от площад “Славейков” до “Стефан Караджа” се чува “Търси се!” и всички очакват да си намерят билети в последния момент преди началото на поредния хит в Сатирата. Страда за поголовната сеч през 90-те години в храма на комедията. Според него тук и сега пиесите не отразяват личността на българина и затова чудото не може да се повтори. А пък актьорите не се държат като “гарги рошави”, както са ги учили някога гигантите.
Големият български комик наскоро навърши 83 години, а малко преди това получи “Икар” за цялостно творчество. Усмивката на Сатирата, както го наричат, е решен, докато може физически, да играе, защото театърът го кара да се чувства щастлив и да мечтае за бъдещето, пише "Доктор". Нарича изкуството, на което се е посветил, “творческо състезание” заради конкуренцията и хъса, които вижда сред колегите си, включително от новото поколение актьори.
- Липсва ли ви театърът, г-н Анастасов? Играе ли ви се в представление?
- Много ми липсва. За мен театърът е надежда, спасението на света - затова хората го обичат. Ако не играя, безсмислен е животът ми. Какво друго обаче да очаквам, животът ми е минал. Това, което ме държи, е да се виждам с колегите, да си споделяме. Това е животът на актьора... Играл съм в постановки на много режисьори, ако намерят подходяща роля за мен, непременно ще ме извикат. Вече съм обаче на 83 години и доста често се чувствам страшно смешен. Да играеш на тези години?! И то с “Икар”?! Ами че аз очаквам да “литна” всеки момент с крилете му...
- Преди време се появиха информации, че сте тежко болен. Какво стана всъщност тогава?
- В един седмичен вестник направиха това. Обадиха ми се за интервю, аз казах, че с удоволствие ще го направим, но сега не се чувствам добре, нека да е по-нататък. Но вестникът излезе на първа страница със заглавие “Анастасов си отива”. Започнаха да се обаждат от други вестници и да питат жена ми как съм. Като ме виждаха познати, се изненадваха, едва ли не ми се сърдеха, че съм жив...
Преди година и половина вдигнах кръвното до 200 на 110. Сърцето ми беше зле. Извикахме “Бърза помощ”, но дойде след два часа. През това време дойде личната лекарка. Премери ми кръвното и каза веднага да постъпя в болница. Синът ми ме закара. А тези с линейката били от село Скравена, Ботевградско. Но не могли да намерят улица “Струмица” и се въртели по улиците.
Аз отказах операция и започнах да вземам лекарства. Солта я махнах, червеното месо махнах, не ям пържено, наблягам повече на зеленчуци и плодове. И не вдигам вече кръвното.
- Имате ли сериозни здравословни проблеми?
- Заради един инсулт рядко се появявам на публични места. Не се чувствам добре. Получих го през януари, а сега имам поражения и проблеми с някакви камъни. Правиха ми изследвания във Военна болница. Обаче инсултът беше в лека форма и на практика съм го преодолял. Лекарите ми забраниха да близвам алкохол, а от горещините през лятото се спасявам в прохладната ни къща в Банкя. До мен неизменно е съпругата ми Мария. Всичките мои успехи и награди, цялото ми развитие в кариерата е благодарение на нея. Какво е един мъж, ако няма жена до него, която да го разбира и да му помага...
- Споделихте, че ребрата са ахилесовата ви пета...
- Така е - на няколко пъти пострадах, като си счупих първо две, а след това шест ребра. Първия път се случи у дома, закараха ме в Първа градска болница и повече от два месеца бях на обезболяващи. Много болят тези ребра, не можех въздух да си поема, дишах на пресекулки. Но втория път беше още по-страшно - изпочупиха се шест, някои на по две места. Имахме представление в Девня, закъсняхме и реших, че ще мина за по напряко през декорите, да не минавам през целия салон.
И в тъмното се хвърлих от сцената долу паднах в една шахта. Нямам думи да опиша болката - беше страшно. Закараха ме в болницата във Варна, разказах на доктора какво ми се е случило, а той погледна снимката и ме прати да си ходя. Цяла нощ стоях прав - не можех да легна, само да мръдна, и кокалите ми пукаха. Едва дочаках да се съмне, на сутринта пак отидох в болницата - тогава видяха, че съм си счупил ребрата. Колеги ме качиха на самолет и право в “Пирогов” - направиха ми някаква превръзка и отново почнах да пия обезболяващи.
- Фаталист ли сте?
- Не, не съм, но каквото и да правя, 8 ноември е фатална дата в живота ми. На нея са ме спохождали нещастия още два пъти - веднъж ми се спука жлъчката, а друг път, докато пътувах с автобус, се запали двигателят. Това е денят на св. Архангел Михаил. Татко беше месар, а 8 ноември е празник на месарите и полицаите. Винаги като дете съм чествал този ден вкъщи с баща ми. Но баща ми само продаваше месо, никога не колеше, защото не можеше. Вземаше готово, докарваха му го и той си го режеше и продаваше цял живот, като ни изгледа.
Сега се страхувам от тази дата, а пък толкова много й се радвах като малък...
Една съседка ми направи курбан, беше отвратително. Дори не исках да гледам как заклаха кокошката на терасата в апартамента ни...
2008 г. пък е най-нещастната ми година - ето, и тук има осмица. Третия път си счупих пак ребрата в навечерието на 80-годишния ми юбилей, затова отложих празнуването му в Сатирата. Много внимавам, като ходя - надявам се вече черните ми дни да са свършили. Ако е крак или ръка, ще го гипсират, а при ребрата няма как. И трябва организмът да ги заздрави - нищо друго не помага. Лекарите в “Токуда” ми викат: “Че то не останаха ребра за чупене, изпотроши ги всичките!”
- Имате ли сили все още да разсмивате хората извън сцената?
- Аз съм усмихнат човек, обичам да се смея, намирам смях във всяко нещо. Много от моите колеги си отидоха, но това е животът - не знаеш кога ще заминеш в отвъдното и дали там няма да си по-добре.
Казват, че някъде горе, в Космоса или в небето, имало по-хубав театър... Но нали оттам не са се връщали, да ми кажат...
Все още няма коментари