Дадоха ни жилище, кметът ни изпъди. Умираме!

Животът ни е много тежък. Бивша счетоводителка с инсулт съм и 92 процента инвалидност от ТЕЛК. Синът ми е с втора група и 85 процента. Всеки момент може да се окажем на улицата, а и палатка нямаме. В центъра на драмата ни стои бившият червен кмет на Разград Денчо Бояджиев. Той реши, че трябва да настани свои хора в общинското жилище, което ни дадоха след намесата на президента Георги Първанов.

Преди да влезем в гарсониерата, бяхме все по квартири – мази, мухлясали тавани. Разболях се още повече. На ръба на смъртта бях. Пишехме навсякъде. Три години бях прикована на легло, а никой не ни обръщаше внимание. И моят син се сетил да напише на президента, че отвсякъде ни отказват и не ни обръщат внимание, че сме инвалиди, че не ни стигат парите за ток и храна. Тогава аз за 41 години стаж бях със 160 лева от ТЕЛК, а той – със 120 социална пенсия. Всеки ден карахме на маргарин и си деляхме кофичка мляко за една седмица. Вярно, синът ми беше с право на работа, но пък мен нямаше кой да ме гледа. Бяхме ни живи, ни умрели.

И като писа на президента, още на третия ден дойдоха от общината и, не щеш ли – оказа се, че има свободна гарсониера. Радостта ни беше голяма, но за кратко. Поживяхме така и преди две години получихме писмо, че трябва да напуснем. Беше 26 февруари, сняг, а до 11 часа трябвало да ни няма. Няма причини, няма мотиви, нищо. Ужас. Къде да отидем, нямам нито майка, нито баща. Квартирите – скъпи. От близка приятелка разбрах, че в същата гарсониерка ще настаняват позната на домоуправителката и на кмета. Приятелка ни приюти за три дни. Ами после – пълна мизерия. Влязохме в една съборетина, която се продава. Всеки ден пристигат разни кандидати, все цигани, да я оглеждат. Като я купят, ще сме на пътя. Това е нашият ХХI век. Умираме.
 
 
Мара РАХНЕВА, Разград