Юда: Аз убих Исус, защото го обичах

В навечерието на Великден публикуваме (със съкращения) разтърсващия монолог на Юда от едноимената книга на световноизвестния израелски писател Амос Оз. Това е вътрешният размисъл на героя, след като е видял как Исус издъхва на кръста, докато е очаквал, че той ще се спаси още там и тогава и ще се докаже като Божи син пред очите на събралото се множество. Отчаян, Юда излиза от Ерусалим по пътя за своя град – Кариот /от който идва името му Искариотски/ и решава да сложи край на живота си. Оз прави нов прочит на легендата за най-голямото предателство в християнския свят. Според него, то е извършено от любов и вяра в Исус.

„Юда“ на Амос Оз е на пазара с щампата на издателство „Милениум“.
  
Аз, аз го убих. Той никак не искаше да идва в Еруалим, аз го накарах против волята му. Седмици наред го уговарях. Съмнения и страх го мъчеха и час по час ни питаше, мене и другите апостоли, дали той е човекът. Бавеше се, молеше за знак отгоре. /…/ Повтарях всяка сутрин и всяка вечер колко е важен Ерусалим и как сме длъжни да идем там веднага, час по-скоро. Почти насила го накарах да дойдем точно преди Пасха. /…/ Веднъж-дваж спомена, че там го чака смърт. Страхуваше се.

Аз го убих. Замъкнах го насила в Ерусалим. /…/ а той пък взе че ме послуша. … вярвах в Месията и Неговото Откровение, вярвах, /…/ че този скромен мъж беше единственият Божи син и най-накрая беше дошъл сред нас, за да спаси света и нас, и с нас се смеси, като един от нас, макар да бе различен и все така различен ще остане.

Пристигнахме в Ерусалим и сам подготвих разпятието му. Бях упорит и настоятелен, и убеден, че идва край на всичките ни дни. Никой в този град не би помислил за разпятие. /…/  Свещениците се събираха пред храма, аз ходех там и им приказвах, докато ги убедя, че галилеецът се отличава от всичките пророци досега /…/. При римляните също ходих, при прокуратора им, при съветниците и войниците – обходих всички, говорих им и бавно ги изпълвах с подозрения, че този хрисим мъж в действителност е повод за въстание. /…/ Така че лично съм забил аз всеки един гвоздей в тялото му. Всяка капка кръв, изтекла от плътта му, е мое дело. Той винаги е знаел колко сили има и докъде ще стигнат, а невежата бях аз. Но вярвах в него повече, отколкото самият той на себе си повярва. Подтиквах го да обещае ново небе и нова земя. И ново царство, не от този свят. Спасение. Безсмъртие. Той просто искаше да продължи да броди из страната, да лекува болни, да засища гладни и да сее в душите им любов и милост. Нищо повече.

Обичах го и вярвах в него. /…/ Обичах го аз, както Бога си обичах /…/ В очите ми Синът Му беше обичащ и всемилостив, всеопрощаващ и добър. /…/ Вярвах, че смъртта не може да го стигне. Убеден бях, че точно този ден в Ерусалим ще стане най-голямото от всички чудеса, последното, и че след него на този свят няма да има вече смърт. Едно последно чудо, след което няма да има вече нужда от чудеса. Чудото, след което ще дойде Царството небесно и на света ще има вече само и единствено любов.

… Аз го убих. Аз го качих на кръста. Аз забих пироните в плътта му. Аз пролях кръвта му. /…/ [А] би трябвало очите ми да се отворят, трябваше да видя, че въпреки всичко и той е само човек от плът и кръв, каквито сме и ние. По-велик от всички ни, по-красив от всички, несравнимо по-мъдър от всички нас, но и той като нас – от плът и кръв. /…/ Защо не го накарах да се върне, … да поемем обратно към Галилея. Да не отиваме в Ерусалим. Не отивай в Ерусалим. Там ще те убият. /…/ А настоявах да отидем в Ерусалим /…/ Светът е празен. /…/ Заставам под дървото и внимателно оглеждам клоните, един след друг, намирам подходящия и здраво връзвам въжето около него.