Недялко Йорданов: Младостта се завръща!

Заключено между раждането на двете му внучки и внука му – там тупа сърцето на Недялко Йорданов през последните 16 години. В новата му стихосбирка „21. век“ (изд. „Милениум”) са събрани стиховете му, написани от зората на новото хилядолетие до днес – сред тях са и последните му чисто нови творби, непубликувани още никъде другаде.

Като прелиташ над страниците, се усмихваш, понесен от напевните стъпки на неговата поезия, от светлите образи на дома, планината, гората, птиците, от сатиричните му стихове, от познатите песни, от чисто детските стихотворения. Но общото усещане е тъжно. Господстват мислите за старостта, за смъртта, за двете врати на входа и на изхода от този свят, за очакването да остане в мислите на внуците си и още по-голямото, неистово желание да живее, да ги види пораснали, да бъде с тях колкото може по-дълго.
Това е поезия на един щастлив човек, който е щастлив по човешки.

В нея блика много любов – към обичаната и възпявана съпруга. Стиховете за нея са като за верен другар, приятел и като за истинска любима, писани с носталгия по младостта, но и с неугаснал огън и копнеж.

Любовта към децата – любов на баща, който е горд, но и тревожен, който се радва, че обичта им към него е толкова силна отправна точка, че ги събира и когато животът ги разделя.

Любовта към внуците – тя озарява цялото му творчество през годините от 2000-та насам. Поетът е изпълнен с гордост, с радост, с детинско вдъхновение – пише чрез тях и за тях, говори им и ги слуша, и от всеки ред на тези стихотворения извира надеждата тази среща да не свършва. Те са неговите светли и вдъхновени музи през годините на новото хилядолетие.

Старостта също е близък приятел, на когото поетът говори на „ти”. И връща лентата с „Младостта се завръща“, отговаряйки на себе си от миналото – на човека, написал „Младостта си отива“. Младостта се завръща отново чрез децата в семейството, но те събуждат и страх. Страхът, че идва ден, в който ще отлетят от дома, от България – като част от ятото от будни млади хора, които напускат родината. България е друга голяма болка на поета. Но заради новото поколение Йорданов не може да си позволи да бъде песимистичен. Той има надежда, че един ден „Тук ще е всичко… Тихо… Спокойно… Богато“, и че това ще върне децата ни обратно.