КОЛЕКЦИЯ “БЪЛГАРСКИ ПОЕТИ”

Иван Буюклийски  1903 — 1943


Представям ви българските поети от нашата класика с избрани от мен техни стихотворения.
Публикуваме стихотворения на поета ИВАН БУЮКЛИЙСКИ, роден на 27 септември 1903 г. в село Криводол, Врачанско. Починал на 8 април 1943 г. във Враца на 39-годишна възраст.
Недялко Йорданов


 
***
Пак чувствувам, родино, днес неясно,
че аз съм само шепа твоя пръст,
но че гори душата ти прекрасна
и в мене и в простора околовръст.
 
И сякаш днес разбрах, че няма нищо,
което да обичам на света,
освен небесните лазури чисти
и тая шир на родните места.
 
И аз усетих тука нейде, вътре
диханието ти, родино, пак.
Дочул на вятъра словата мъдри,
целунах тихо грейналия мак.
 
Сега съм само твоя син: израстнал
на таз земя, под тоя син покров,
и, вместо други дарове прекрасни,
поднасям ти синовната любов.
 
И твойта златна песен днес ти връщам,
която ти в душата моя вле,
когато растнах в бащината къща,
загубена в широкото поле.
 
Любов и песен - приеми, родино,
тоз свиден дар за тебе отреден,
а аз ще помня дълго, със години
възторга си в тоз ден благословен.
 
 
СЪРДЦЕ
Разтвори ти днес моите очи.
Разказвай ми, разказвай ми, разказвай,
сърдце. Аз слушам. Нежно ти звучиш
и друг светът пред мене се показва.
 
И сякаш никога не съм видял
безкрайното небе над мен тъй ясно
и нито тоя път тъй чист и бял
и нивите край него - тъй прекрасни.
 
И сякаш никога не съм любил
земята със такава луда радост,
овеса свеж, високо изкласил,
и мойта палава и жадна младост.
 
О, ако екне песен в тоя час
и ако чуеш думи непознати -
то от душата ми ще бъде глас,
политнал като птиците крилати.
 
Това е чуден час, прекрасен миг,
във който самата любов е слязла
от своите нестигани земи
и в мойто пламнало сърдце е слязла.
 
Бъди благословено ти, сърдце,
разкрило мъничката своя пазва
на любовта пред светлото лице.
Разказвай ми, разказвай ми, разказвай!
 
МИГ
Не чаках тоя миг: денят разтвори
над мене недостигнати криле
и синият простор ми заговори,
присрещна ме широкото поле.
 
Аз тръгвам без да знам къде отивам,
подмамен от вълшебни гласове,
а слънцето във мойта кръв прелива
възторга, който бодро ме зове.
 
В сърдцето ми избликва чудна песен: -
и тя е същата, що пеят там
по жетва, заморени и унесени,
жетварите сред златните жита.
 
И тя е същата, която аз съм чувал
в звънците на вечерните стада,
във тихий шум на пролетта нахлула
и в плясъка на речната вода.
 
Със звукове, които нежно галят,
таз песен казва хиляди неща.
Аз някога я слушах от кавалите,
а днес я чух във своята душа.
 
Гори, сърдце, и пей за тез долини,
за планините пей, за горестта,
която посред тъжните години
минава днес със мен по тез места.
 
Един и същи сок тече в дърветата,
сега и в мойте млади жили пей.
С години търсих те, любов, а ето те
самичка днес в сърцето ми запе.
 
УТРИННА ПЕСЕН
Една утринна песен звучи
във душата ми бодра, пречистена.
Едва днес аз разбирам, наистина,
тия слънчеви топли лъчи.
 
Аз разбирам, че в Божия свет
съм дошел да обичам просторите
и да слушам как мъдро говорят те
на света за великия ред.
 
И аз чувствувам: - мойта любов
неусетно пленяват лазурите
и забравям тъгата и бурите
на живота пред бодрия зов.
 
С просълзени от радост очи
аз вървя през гората разлистена,
а в душата ми бодра, пречистена
една слънчева песен звучи.
 
СТРЕЛИ
Сърдцето ми раняват сладко
стремглави слънчеви стрели.
Аз слушам как шумят оттатък
раззеленелите гори.
 
И гледам как полето чезне
под слънчевата ведра шир,
как лястовиците разрязват
небесния простор безспир,
 
как се издигат нависоко
или се спускат изведнъж
и как полето грей наоколо
усмихнато нашир и длъж.
 
Една прекрасна свежа пролет
отнесе всички ледове -
и ето светлия й полет
над равнини и лесове.
 
Пленен от тоя ден тържествен,
аз срещам бодри ветрове
и знам, че почват ново детство
нивя, поля и цветове.
 
И странна мисъл ме опива
под тоя чист небесен свод:
тъй миналото си отива
и иде новият живот.
 
МОМИЧЕТО И ПРОЛЕТТА
Момичето и пролетта вървяха
надолу из димящите поля
и, стигнали до село, леко спряха
потънала в зеленина кола.
 
Когато пак заминаха, запяха
дърветата, разцъфнали, след тях,
а край последната - най-низка - стряха
излезе босо мъничко дете.
 
Излезе и ръката си протегна
да хване слънчевата светлина,
а кучето пред къщата погледна
и легна върху топлата земя.
 
Момичето и пролетта, когато
видяха малкото дете така
да взема божието топло злато
с протегнатата си напред ръка,
 
засмяха му се нежно и стоплиха
те малкото му детско сърчице: -
от пътя си към него се отбиха -
да му погалят светлото лице.
 
А после те потънаха далече
в зелените пробудени поля,
и ето че едва се виждат вече -
по пътя към отсрещните села.
 
Един хлапак извика във нивята
към морните орачи: „Спрете, хей!
Я вижте как навред блести земята
и целият простор как днеска грей.”
 
Погледнали, орачите видяха
как във далечината най-подир
момичето и пролетта се сляха
със слънчевата топла, бодра шир.
 
ВЕЧЕРЕН ЧАС
Окървавените лъчи
над тихите ливади гаснат,
а вечер тъжна и прекрасна
притваря своите очи.
 
Под хълмовете в този час
стадата слизат бавно в здрача
и тъжните кавали плачат
със тих и горък майчин глас.
 
Обичам този миг свещен
на земната печал незрима
и тази скръб неутешима
за мъртвия отминал ден.