Знаменитият професор от „Принстън“ Стивън Коткин в специално интервю за "Ретро": Георги Димитров е успял да оцелее твърде дълго в обкръжението на Сталин

Тамара Йорданова


Изключително любопитната и подробна биография на Йосиф Сталин от проф. Стивън Коткин – „Сталин. В очакване на Хитлер (1929-1941)“, 2-ри том, се превърна в голямата литературна сензация на Коледния панаир на книгата в НДК. Вторият том от изследването бе гвоздеят в каталога на водещото българско издателство „Милениум“.  
Професорът от „Принстън“ Стивън Коткин, всепризнат световен капацитет по нова и най-нова история, е събрал в уникалния си труд неизвестни документи и факти за съветския диктатор, които преобръщат установените представи.
Във фокуса са трагичният период на 30-те, репресиите, НКВД, пактът “Рибентроп - Молотов”, коварството в отношенията между Сталин и Хитлер.
Особено интересно е, че сред централните персонажи в уникалното изследване е българинът Георги Димитров.
Проф. Коткин бе така любезен да даде специално интервю за читателите на „Ретро”.
 
- Г-н Коткин, вторият том на мащабната ви биография на Сталин вече излезе и на български език. Читателите все още не са успели да се запознаят с нея, но можем ли да им кажем в аванс – все пак какъв според вас е Йосиф Висарионович - идеолог или държавник, стратег или опортюнист, за победа на комунизма ли се бори или за укрепване на СССР?

- Сталин е бил определено и едното, и другото. Бил едновременно мъж с широк хоризонт на идеите и с голям размах, но в същото време се е проявявал като твърде ограничен в схващанията си и като идеолог от типа „кон с капаци“. В някои моменти и ситуации се държи почти като истински комунист, искрено вярващ в концепцията за социална справедливост, а в други е циничен и нагъл опортюнист, понякога е грижовен държавник, а друг път – откровен непрокопсаник. Но преди всичко не бива да забравяме, че той е масов убиец. Нито пък да пропускаме факта, че е просто човек. 

- Във втория том често използвате дневника на Георги Димитров като изворен материал и много го цитирате. Какво всъщност е мнението ви за „героя от Лайпциг“, както го наричаме тук, за ролята му в Коминтерна. Как бихте коментирали политиката му след завръщането му в България, особено по отношение на Македония и балканската федерация.

- Георги Димитров е изключителна фигура от българската история, която се нуждае от отделна монография. В контекста на моя труд за мен е важно, че той е личност, която някак е съумяла да се задържи много време в най-близкото обкръжение на Сталин, да запази добри лични отношения с диктатора и да остане жив достатъчно дълго. Много малко други хора могат да се похвалят със същото. Може би единствено Молотов успява да го бие по продължителност. Колкото до Коминтерна, Сталин нескрито го презира, както и всички, свързани с него, но пък донякъде се възхищава на Димитров, доколкото въобще може да изпитва възхита към хората, с които работи и които възприема като свои роби. Според мен обаче Димитров в известна степен е мъж със съвест, мъж на честта – като повечето привърженици на комунистическата партия в нейния зародиш и идеите ѝ за социална справедливост. Но също така в по-късни години и той - като почти всички останали живи борци и дейци на партията – също загубва правия път, не е сигурен в почвата под краката си, залутва си в превратностите на историята. На него му се налага да живее и работи в една ужасно подла и пошла среда, напълно лишена от морал и принципи, при това трябва да подкрепя онази страна в двубоя, която сама по себе си е проядена от болестта, а се маскира и изживява като единствен неин лечител. Донякъде историята трябва да оправдае Димитров – защото той винаги е бил отявлен антифашист, за разлика от самия Сталин, който става такъв по принуда, когато Хитлер директно го напада. А това е важно за вас, българите.

- Смятате ли, че както през 30-те години Англия и Франция лицемерно твърдят, че желаят договори със СССР, за да бъде възпряна Германия, но реално не правят нищо по въпроса и даже саботират Москва, като така се пропуска шансът Хитлер да бъде спрян навреме, преди да направи всички поразии, така и след края на Студената война Западът лицемерно проиграва шанса си да приобщи Русия към западната демокрация? Могат ли според вас да се правят исторически паралели между Сталин и сегашния президент на Русия Владимир Путин на тази база?
 
  -  Вижте, лесно е да съдим от дистанцията на времето. Но в онова време да се съюзиш и да си сътрудничиш с доказан масов убиец и патологичен лъжец, не е било толкова просто и безпроблемно. Лидерите на Великобритания и Франция в периода между войните наистина са допуснали многобройни грешки, но не бива да забравяме, че алтернативата на техните решения е била не по-малко ужасяваща. Понякога са се заблуждавали в опита си да изберат по-малкото зло, но със сигурност не им е било лесно да открият, да персонифицират кое наистина е то. При това в опитите си да си партнират и сътрудничат със съветска Русия те са се стремили да запазят равнопоставеността в отношенията, защото иначе това не би било партньорство, а национално предателство. И защото иначе само едната страна от участващите страни в тези преговори би имала изгода и преимущество. При такива условия е трудно да се съгласиш на цялостно, всеобщо и недетерминирано сътрудничество. Колкото до днешна Русия, нещата са по-различни.

- Може ли според вас да се търсят общи механизми между чувството за унижение, обзело Германия след Версайския договор, което поражда националсоциализма и води до възхода на Хитлер, и огорчението на масите в Русия след управлението на Елцин, на което се дължи днешният национализъм в Русия? Или смятате, че днес по-скоро може да се говори за един автократичен Путин, използващ национализма като идеологически параван?

- Може би не знаете, но руснаците непрекъснато и за всичко се чувстват унизени. Лидерите им ги обричат на масов глад, депортират милиони по трудови лагери, принуждават ги на робски труд, заточват или прокуждат стотици хиляди, избиват собствения си интелектуален елит години наред. В наши дни властта там убива журналисти и опозиционни политически фигури, отървава се от дискредитираните си шпиони, продължава да стъжнява живота на десетки хиляди хора, за да ги прокуди в чужбина. Но руснаците не спират да се чувстват унижени. И се оплакват от унизителното отношение на Запада към тях. За мен винаги най-голямата заплаха, най-мащабният причинител на зло в Русия е била и си остава самата Русия.

- Във втория том изчерпателно описвате няколко момента, при които Сталин е можело да бъде свален от власт или поне да бъде ограничен деспотизмът му. Смятате ли, че тези моменти при Путин вече са минали? Тоест дали според вас Путин вече е непоклатим и окончателно е консолидирал властта си? И дали по принцип такава власт може изобщо да бъде предадена по мирен път или историята учи, че трябва да се чака смъртта на управника?

- Отново не е лесно да се каже еднозначно. Путин донякъде стабилизира лъкатушещата и залитаща насам-натам Русия. Успя да наложи стабилна линия, с което спечели одобрението на населението в страната. Но методите, които използва, както и упоритостта му на всяка цена да се съхрани във властта рано или късно ще тласнат държавата по пътя към пълна безизходица. За мен Путин е трагична фигура – той има всички данни и способности да остане в историята като велик политик и държавник, но трябва да спре да обвинява за всичко Запада. Може би тогава нещата ще заемат истинските си места и Историята ще отсъди най-правилно.

- Кога да очакваме завършването на третия том от внушителния ви труд? Издайте нещо повече от процеса на създаването му?

- Третият том, който ще включва самата Втора световна война, а също така и Студената война, е изключително мащабен период, изпълнен с много събития, личности и документи. За историка този период е истинско предизвикателство. Предполагам, че ще ми отнеме повече време и усилия, отколкото за написването на първите два тома, взети заедно. Това обаче не ме плаши – тези няколко десетилетия предоставят изключителна възможност пред ума на учения да анализира динамичните противоречия, да обобщи всички тенденции, да очертае възможните алтернативи и да създаде цялостна картина на онова не чак толкова далечно време. Не знам кога точно ще бъда готов – работя денонощно върху този проект, но все още се чувствам на години разстояние от завършването му.