V Последователно е заместник-началник на Главния щаб на ВМС по операциите и заместник-командващ ВМС; аташе по отбраната в Лондон, командир на ВМС; заместник-началник на отбраната в Министерството на отбраната. Заместник-областен управител на Варна.
V Роден е на 16 април 1954 г. в Генерал Тошево. Има две дъщери.
- Г-н вицеадмирал, има ли нещо, което не знаем за вас?
- Много се изписа, особено в хода на президентската кампания, но много неща останаха неказани. И за самата служба, а и нападките срещу мен нямат нищо общо с живота ми. 35 години служих като офицер, 5 години съм бил в морско училище. 40 години и 51 дни съм бил в армията. И съм изкачил всички стъпала на командната йерархия.
- Преди армията обаче сте имали детството си в Добруджа, там където Йовков е писал своите разкази. Какви бяха онези години, какви бяха родителите ви?
- Роден съм в Генерал Тошево. Майка ми и баща ми си отидоха. Бяха обикновени хора. Ако беше жив, сега татко щеше да е на 102 години. Бяхме шест деца – петима братя и една сестра. Не сме живели богато. Баща ми работеше в дърводелско предприятие и в Отечествения фронт. От средата на 60-те години беше пенсионер. Майка ми беше домакиня. Как се гледат шест деца?!
- От генерацията сте, която бе чавдарчета, пионерчета, бригадири. Какви са спомените ви?
- През всичко съм минал. Бил съм и доброволец на бригада, бил съм и по пионерски лагери, лагершколи. Бях сигналист – зиме и лете свирех с тръбата при вдигането на флага. Хубави бяха онези години. Наистина не беше богато, но детството ни беше щастливо, задружно. Непрекъснато сме били с братята, с приятели. В махалата през лятото в прахоляка играехме футбол, на партизани, чилик, дълго магаре. Излизахме голи сутрин, вечер се прибирахме, както и повечето деца от онова време.
- Какво ви насочи към морето, към военното училище?
- Като дете гледах един филм „Влюбеният матрос“. И оттогава започнах да мечтая да стана моряк. Завърших 8-ми клас в Генерал Тошево и след това Математическата гимназия в Добрич. Оттогава, от 16-годишен, съм все на квартира.След като завърших, кандидатствах във Военноморското училище. Майка ми не искаше да ходя там, тъй като най-големият ми брат вече беше военен. Прати ме да кандидатствам машинно инжинерство, но аз и казах, че съм закъснял с пускането на документите. Така кандидатствах само в морското училище. И ме приеха. Такива бяха времената. Родителите нито знаеха какво учим, нито как учим, нито защо. Така завърших и след пет години се озовах във флота.
- Имате завършени две много сериозни академии – „Гречко“ в Русия и Флотския колеж на САЩ в Ню Порт. Може ли да се прави сравнение между двата типа обучение?
- Да, може. Най-добре е, ако двата типа обучение са комбинирани. Във Военноморската академия в Ленинград ни учеха да воюваме. Два пъти например през 1984 година съм превземал Дания в хода на военно-обучителна игра. Правили сме десанти на Босфора. Това беше в системата на Варшавския договор. В САЩ учех не само да воювам в хода на обединени морски операции, там ни учеха да бъдем и политици. Изучавали сме как се взимат решения по националната сигурност, разпределение на ресурсите за отбрана. В щатите ни подготвяха на ниво да бъдем съветници на президента. Радвам се, че и в нашата генералщабна академия нещата са на такова стратегическо ниво.
- Обучението в САЩ беше ли фактор и предпоставка да станете военно аташе на България в Лондон?
- Да, има принос, разбира се. По време на обучението ми в САЩ бях в един клас с 14 американци и един австралиец. Само аз бях студент, чийто майчин език не е английският, а и от бившия Източен блок. Отначало хич не ми беше лесно. Стоях до 2-3 часа всяка нощ да уча. Но пък ми беше интересно. Интересно им беше и на тях. Разказвал съм им. В САЩ нямаха наука оперативно изкуство. Тогава, през 1998 година, я въвеждаха. Те учеха само тактика и стратегия.
- Има ли моменти на драматизъм и трагизъм в годините, в които се развивате кариерно във флота?
- Имаше, разбира се. Главното, с което се гордея обаче, е, че не съм загубил нито един моряк. Слава богу, не съм съобщавал на майка, че е загубила сина си и не съм носил ковчези. Не го пожелавам на никого от колегите си, защото по-лошо от това няма. Но е имало какви ли не случаи. Палили са се корабите. Влизал съм да гася заради калпави моряци. Излезли да пушат, а в кухнята се пекат кюфтета и пламва. Взривявал съм и мини – поне 10 от Втората световна война. Военен миньор съм.
- Колко точно сте емоционален, плакахте при раздялата с подводницата „Слава“?
- Плаках и за подводницата „Слава“, и за миночистача „Добротица“. По време на предизборната кампания с това ме атакуваха – че съм унищожил подводния ни флот. Нe е така. Подводницата беше останала последна. Беше в много тежко състояние и беше на вода с изключително много компромиси. Беше рисковано заради славата да имаме подводница да загробим 54-ма мъже от екипажа. Казах, че това не мога да го направя. Беше 2010-2011 година. Тогава участвах в първото българско учение по спасяване на аварирала подводница в Северния несебърсики залив. Спасителите изведоха мен и един матрос. За първи път го правеха. Беше сериозно. Но това учение показа, че повечето от системите на подводницата не работят даже в нормални условия. Изтичаше водород от батерията, който можеше да я взриви. Затова ми се случи злата участ да я отпишем. По-тежка раздяла с кораб не е имало, а аз съм във флота от 72-ра година. Бях на мостика. Дизелите се тресяха. Беше като живо. И си викам: „Аз сега ще я убия.“ И се разплаках.
- Казвате, че „българският моряк се грижи по-добре за кораба, отколкото за къщата си“, как се случва?
- Миночистачите като „Добротица“, на който бях командир, прослужиха по 40 години, а са направени за 10. Руските, които са на 2-3 години и са от по-висок клас, сега изглеждат по-зле. Минният ловец „Цибър“, който Белгия ни подари заедно с трите фрегати, страшно впечатли командващия техния флот. Влизаме при неговото посещение в базата и той пита: „Какво е това там?“ „Това е твоят кораб, Жан-Пол ван Рубенс“, му отвръщам. Той не повярва, защото неговият „Минесотис“ „вече не приличал на кораб“, преди да ни го подарят. Качи се на палубата – свети. Разплака се човекът. Така че наистина българският моряк се грижи повече за кораба, отколкото за къщата си.
- Какви са отношенията ви с Румен Радев, бяхте колеги в армията, но и политически опоненти?
- Много добри. След изборите говорихме. Нито той ме е нападал, нито ние сме го нападали. Веднъж само се изказах по-остро, че е новобранец в политиката, но той е такъв, когато не знаеш как работи тази система. Тя не е опорочена, тя е нормално действаща демократична система. Затова мога да му кажа, че има изградени институции с парламентарен контрол и разделение на властите. И като военни сме били в изключително добри отношения. Уважавал съм го като пилот и командир. Той също ме е уважавал.
- Как и защо влязохте в политиката?
- Случайно. Бях на ръба да стана началник на отбраната. Тогава удължиха с две години мандата на ген. Симеонов, който сега е от ДПС. А в този момент аз бях достигнал пределна възраст – 59 години, като вицеадмирал. Тогава не знам как се сетиха, във Варна имаха проблеми с областния управител. И ме поканиха да стана зам.-областен управител. Така без ден прекъсване продължих отново да се занимавам с бедствия, аварии и проблеми на хората. Влязох по-скоро в държавната администрация, а не в политиката. Не съм член на ГЕРБ, не са ме и канили. От гражданската квота съм.
- Как се съгласихте да се кандидатирате в двойката с г-жа Цачева, какви са отношенията ви с нея?
- В добри отношения сме. Продължавам да смятам, че тя е изключителен професионалист. Много уравновесен и улегнал човек е – честен, искрен. За нея е изключено да се каже, че е корумпирана или че участва в някакви схеми. Тя е абсолютно праволинеен български човек, издигнал се, учил, станал юрист. Аз например не знаех, че дядо и е разстрелян. Научих го по време на кампанията. Уважавам я. На мен ми казаха за номинацията ми само ден по-рано. Попитах имам ли избор, защото нямах намерение да ставам вицепрезидент. Така била решила партията. Тогава казах: „Слушам!“ И започнах кампанията. Беше като в казармата малко, където цял живот са ме вдигали по тревога в 4 сутринта. Ама аз затова съм свикнал да не спя. Направо ме пратиха в боя. Козирувах. Щом съм се хванал. Казах на нашия лидер – генерал Борисов, че съм с тях. И че офицерите последни напускат кораба. „Ако се давим, ще се удавим заедно.“ За съжаление, много от близките ми приятели, с които сме служили години наред, продължават да говорят, че съм предател. Аз не съм нито във фашистка партия, нито в чужда партия. ГЕРБ е българска партия. С нищо не съм предал България въпреки евроатлантическите си виждания и държа на принципите, на които цял живот съм държал – на честност, на откритост, на колегиалност. Затова не смятам, че съм предател.
- Как си почивате, какви са интересите ви, семейството, каква е литературата, която четете?
- Обичам да ходя за риба и на лов. Имам две големи дъщери и три внучета. Голямата – Весела, завърши в Англия, омъжи се там. Има две дечица – Алекс и Мила. Зорница пък си е във Варна, нейният син се казва Самуил. Много се гордея с него, защото е голям футболист. Играе в детския отбор на „Черно море“. Голяма слабост ми е. Много обичам да чета книги. Повечето неща са свързани с историята, с военното изкуство. Като се върнах от Щатите, повечето от книгите ги чета в оригинал. Много обичам Том Кланси – има много хубав и реалистичен английски. Много се задълбах в историята на Македония и Добруджа. Нищо почти не се знаеше за фронта с Русия и Румъния през 1916 година. Баща ми под сурдинка говореше за Тутракан. Криеше се какво точно е станало. Там се задълбах и се гордея с нашите дядовци. 120 000 души са оставили костите си. Това са били истински мъже, а за България войната не е била империалистическа. Тя е била освободителна, да се обедини Отечеството.
- Още ли живеете на квартира, какъв автомобил управлявате?
- Обитавам апартамент от 68 кв. м, предоставен ми от армията. Доста години карах една „Шкода“ – 120 L, защото трябваше да чакам още 5-6 години за жигули. Така и не го дочаках. Шкодата я карах 17 години. След това карах едно рено и сега карам един „Нисан Терано“. Купих си го в Лондон като аташе по отбраната. Не мога да се разделя с него. С десен волан е. Това е единственият автомобил с десен волан на паркинга пред парламента. Казват, че не ми отивал. А аз отвръщам, че колата ми е вярна. В нея ми е всичко. В тая кола мога да оживея и в зима, и в наводнение. Вътре са ми всички въдици, въжета, кирки, лопати. И защото всяка седмица пътувам до Варна – отиване и връщане, животът ми минава в колата. На два месеца сменям маслото. На 10 000 км.
- Оптимист ли сте, не натрупахте ли разочарование от загубата на изборите за „Дондуков“ 2?
- Радвам се, че ми се отдаде възможност да бъда в парламента. Народното събрание съвсем не е това, което се говори за него. Има и много свестни хора, много честни хора, не всички са бандити. Отрицателният рейтинг се създава изкуствено. Затова съм оптимист. Не трябва да се забравя, че сме парламентарна република. Президентската кампания ми донесе това, че останах свободен човек.
За флотските офицери от НАТО вицеадрмиралът е винаги желан събеседник, дори атмосферата да е коктейлна
Никой от внуците не може да се оплаче от липса на внинание
Двете пораснали дъщери Весела и Зорница
Внукът Самуил е футболната надежда на дядо си и на "Черно море" - Варна
Палубата е мястото, откъдето морските вълци имат най-добра стратегическа визия
Пламен Манушев като кандидат за вицепрезидент в двойка с Цецка Цачева
