Хайгашод Агасян: Като дете не исках да свиря!  

 Хайгашод Агасян завършва майсторски клас по камерна музика в БДК (дн. ДМА “Проф. П. Владигеров”) през 1978 г., специалност виола. Посещава курсове във Франция и Унгария (1977¬-80 г.). От 1979 г. работи в Народния театър за младежта, от 1991 г. – в театър “Възраждане”. Свири в различни симфонични и камерни оркестри. Изнася самостоятелни концерти и авторски рецитали с песни заедно с поетите Недялко Йорданов и Стефан Цанев в много градове на България, във Виена (Австрия), Братислава (Словакия), Москва (Русия) и др. 

Хайгашод Агасян е автор на театрална и филмова музика, на забавни песни за възрастни и деца, много от които са добили широка популярност. Като композитор е носител на награди от авторитетни национални форуми, сред които “Златният Орфей”, “Сладкопойна чучулига”, “Бургас и морето”, Младежки конкурс за забавна песен, Конкурс за детски песни на БНТ, Пролетен радиоконкурс и др.



- Как се свързахте с цигулката, г-н Агасян?
- Бях много малък , когато ме заведоха на едно прослушване при г-жа Ебщайн, светла й памет - тя вече не е между живите. Та помня едно пиано, с което тя ме пробваше и каза, че аз съм много музикален и заслужавам да започна да свиря с инструмент. И така започнах да свиря на цигулка. Ето така стана, че моите родители са предопредили съдбата ми. 

Разбира се, като всяко дете аз съм се съпротивлявал. Искаше ми се да играя повече, отколкото да свиря. Но не съжалявам от днешна гледна точка, защото музиката е нещо много велико. За мен това е съдбата ми и вероятно има някаква космическа енергия, която отгоре ми се дава. Аз всъщност тръгнах по пътя на инструментализма, но в мен напираше и музиката, която идва – мелодии. 

Постъпих на работа в Младежкия театър като съвсем младо момче . Бях инструменталист в оркестъра. Но всъщност там открих и моя талант да пиша музика и да играя в различни спектакли. 

- Как всъщност попаднахте в Младежкия театър?
- Точно като завърших Консерваторията през есента имаше конкурс за инструменталист - виолист в оркестъра на Младежкия театър. Проф. Александър Райчев ми каза: "Хайго, ти имаш висока квалификация. Трябва да отидеш някъде, където си нужен, където те чакат . Пращаме те в Бургас". А аз имах майка, леля и баба, с които аз съм израснал в една къща. Те живееха заради мен. Аз съм едно дете, леля ми нямаше деца. И всъщност това беше един от начините да остана в София при моите си хора. Трябваше да се грижа за тях. Те остаряваха . И тогава се явих на този конкурс, приеха ме пак като инструменталист и така започна моята работа в театъра. Всичко това промени коренно съдбата ми. Свирех и на китара и на пиано и известни роли съм играл в театъра. И имигрант съм играл и детски роли, писал съм музика. Трябва да ти кажа, че именно Младежкият театър промени съдбата ми и направи нещо изключително за мен.

Първото нещо , което е , че ме запозна с Недялко Йорданов чрез един негов спектакъл през 1979 г. " Страшни смешки, смешни страшки за герои със опашки", запозна ме с голямата българска актриса Искра Радева, с която станахме много близки и досега ни свързва голяма творческа дружба, най - вече театърът ме запозна с моята съпруга Мари. Именно на тази премиера дойде Недялко като автор и след това му казах, че съм написал няколко песни по негови стихове. Впечатлила ме беше мелодията в неговия стих. Просто има музика. Четеш стиховете и то просто те напира да музицираш, не мога да спра това чувство. Бях написал една песен "Дявол знае кога и така изведнъж днес си още момче, утре вече си мъж, но какво от това, че си мъж по лице, ти си си мъж по лице, а момче по сърце."

Много ме впечатли това нещо и винаги си го пеех - в компания, във ВИТИЗ и т.н. Та отидох, приближих се и казах: "Мога ли да изпея нещо по ваши стихове? И запях и от 1979 г.съдбата ни събра с Недялко. През лятото на 1983 г. той ми подари стихотворението "Не остарявай любов", което мисля, че съм облякъл с достойна музика. И така започнаха да се създават нашите песни и станахме неразделни от тогава. Много съм щастлив от това. Разбира се, аз съм писал по стихове на още известни и големи български поети. За мен е голяма чест да напишеш музика и по стихове на Дамян Дамянов, Евтим Евтимов, Радой Ралин,Надежда Захариева, Блага Димитрова, Стефан Цанев, Петър Караангов и много други.

- Вие сте носител на голямата награда "Златният Орфей" през 1993 г. Каква според вас е причината "Орфея" да забуксува и да не може да бъде възстановен?
- Мисля, че зад „Златният Орфей” трябва да застане държавата в лицето на Министерството на културата. Аз мисля, че държавата абдикира и фестивалът започна да се гради на частни начала. Според мен тези частни начала нямат достатъчния потенциал. С две думи трябва да има държава. 

- Разбрах, че сте получили един необичаен подарък след 27 г. от ваш приятел българин, който живее в Германия – бюст на Джон Ленън...
- Бюстът на Джон Ленън е висок около 50 сантиметра, тежи около 2-3 килограма и е подарък за сватбата ми преди 27 години от проф. Аврам Попов. С него сме свирили дълги години в камерния оркестър "Студио концентарте" и в други състави. Той преди години замина да работи на Запад и сега е концерт майстор на операта в Саар Брюкер, градче на границата с Франция. Аз съм минавал оттам преди години. Та тогава правят постановката "Орфей в ада" и като обобщен образ на Орфей в спектакъла решават да бъде Джон Ленън. Правят му един бюст и го слагат на сцената на един постамент. Аз не съм гледал операта, но Аврам ми разказа интересна случка. Репетират те не един или два пъти и идва премиерата.Обаче точно на премиерата една от балерините без да иска в емоционален момент, ритва постамента и този бюст пада в оркестината върху рамото на Аврам Попов. 

Слава Богу не се е стоварил върху цигулката му. Всички в този момент изтръпват - диригентът, колегите му, но Аврам се оттърсва , казва им, че нищо му няма и представлението продължава. След това свършва операта, жъне голям успех. После при него идва интендантът на операта и му казва: "Г-н Попов, много съжаляваме , защото ситуацията е такава и трябва голямо обезщетение да ви дадем, тъй като не сме ви обезопасили." Обаче приятелят ми му отвръща: "Не аз не желая обезщетение, най-малкото пари желая, но когато свършат спектаклите може ли да ми подарите бюста, защото имам приятел в София , който ще оцени този жест, тъй като е голям фен на Джон Ленън и въобще на цялата група "Бийтълс". Така и става. И от преди 27 години този бюст стои в Германия и при щастливо стечение на обстоятелствата става така, че най-накрая бюстът дойде при мен. 

- Разбрах, че строите арменска църква в София...
- Вижте, преди много години или по точно през 2001 г. дойде арменският патриарх Каталикос. Стана въпрос, че искаме да направим един катедрален храм, защото арменският храм преди време е бил разрушен. Той е бил в сградата на бул. "Тодор Александров" и е нещо като молитвен храм. Всъщност няма сграда като църква. 

Тогава кмет беше Стефан Софиянски, който подари това петно от градинката на нас, арменската общност, за да си построим църква. Не построиш ли в рамките на 5 години, губиш мястото. Затова през годините ние правихме различни благотворителни инициативи за да съберем пари, включително и от българските арменци в Ню Йорк – там наши роднини и приятели събраха хиляди долари за арменската църква. Вторият по големина дарител е Софийската община в лицето на кметицата Йорданка Фандъкова. Тя е дала близо 300 хиляди лева за църквата и това става всяка година. Трябва да ви кажа, че строежът е почти готов.

Преди две години почина един много достоен арменец Михран Бохосян. Той освен това беше поет, режисьор на арменския самодеен театър, обществена личност и за жалост си отиде от този свят на 80 години. Този човек преди да почине написа много хубави стихове за арменците и включително и за арменската църква, която, когато стане готова, той пожела тези стихове да бъдат облечени в музика и да се изпълнят при откриването на църквата. Това беше неговото желание. Аз съответно направих музиката за четиригласен хор и орган.

Едно интервю на Александрина РОКАНОВА