Сензационна книга развенчава митовете за прочути български хайдути! Писателят Иван Първанов разкрива истината за Индже, Панаойт Хитов и Вълчан войвода

Галина Иванова
 
Премиерната книга „Хайдути. Български войводи до края XIX век“ от Иван Първанов предизвика огромен интерес сред българските читатели. Внушителното издание се разпространява на пазара с логото на престижното издателство „Милениум“ и разказва историите на над 220 войводи, действали по българските земи от средата на XIV, та чак до XIX век, когато поемат огромна роля в освобождението на родината ни.

Повече за хайдушката съпротива разказва в интервю за „Ретро“ самият Иван Първанов.

- Г-н Първанов, какво ново ще научат читателите за хайдушката съпротива през годините на османското владичество?
  
- Идеята ми, когато започнах работата по тази книга, бе тя да е цялостно изследване на хайдутството като явление и за неговите представители от гледна точка на българския фолклор: песните, преданията и легендите, от една страна, и на научните изследвания, от друга. През годините досега хайдутството се е разглеждало, но предимно еднопланово от страна на фолклористи филолози и историци. Целта ми беше да се направи едно интердисциплинарно изследване и да се представи образът на хайдутина в неговата пълнота. Защото само тогава би могла да бъде изяснена неговата същност. Която, оказва се, не е никак проста и еднопосочна, каквато бе утвърдената теза повече от 100 години. 

Хайдутите далеч не са само положителните герои, народни закрилници и отмъстители, за каквито биваха представяни в книгите и учебниците. Те са сложно и противоречиво явление, търпящо една еволюция и морално и идеологическо израстване през вековете. Първите хайдути всъщност са чиста проба разбойници, престъпници и отрицателни герои. И това се вижда от съдържанието на запазените за тях народни песни и разкази. Те нападат не само представителите на османските завоеватели, но и свои сънародници, като целта им е лично облагодетелстване и в тази цел няма нищо благородно или достойно за пример и подражание. Дори и когато някой хайдутин излиза в гората, воден от жаждата за лична мъст, след като утоли тази жажда, той не се връща обратно вкъщи, а продължава да напада и граби. Първите хайдути са разбойници и това е безспорно. В същото време обаче в някои от тях има и онова робинхудовско начало. Те ограбват и вземат от богатите и дават на бедните. И това им спечелва симпатиите на последните. Едно от нещата, които задължително трябва да бъдат отбелязани, е, че хайдутите далеч не са само българи. В историческите извори има данни и за мюсюлмани такива. И дори за смесени хайдушки дружини, в които участват заедно един до друг българи и османци.

- Променя ли се през вековете образът на хайдутина? 

- Да, всичко, което казахме дотук, се отнася за хайдутите отпреди Възраждането. През втората половина на XIX век настъпва еволюция у българските хайдути. Част от тях прегръщат идеите на Раковски за бъдещата освободителна борба и за четническата тактика и от горски и кърски бандити се превръщат в действително осъзнати борци за национално освобождение. Други си остават разбойници. А трети успяват да съчетаят и двете дейности. Един Панайот Хитов е водач на организираните български чети и се бори за свободата на България, но това не му пречи по време на Руско-турската война да причаква и да ограбва в планинските проходи бягащите османлии. Вълчан войвода е един от най-богатите хайдушки главатари. Той натрупва богатствата си с нападения и грабежи. Но е готов да даде цялото си имане на Русия, за да плати за една война, която да освободи родината му. Това още веднъж показва противоречивостта на българските хайдути. 
 
- Какво е участието на хайдутите в освободителните борби на българския народ? 

- За участието в освободителните борби по време на Възраждането е ясно. Хайдушки чети, организирани в съседните балкански държави, трябва да вдигнат на въстание целия български народ. Хайдути участват в националноосвободителните движения на другите балкански народи, в Априлското въстание, в Руско-турската освободителна война. Те помагат за оттеглянето на бежанците след потушаването на неуспешните въстания. Не толкова просто е да се отговори на въпроса за участието на хайдутите в борбите на нашия народ срещу османците преди Възраждането и причината за това е липсата на достатъчно източници. Така например за български хайдути се говори още по време на кръстоносните походи на Владислав Варненчик през 1443-44 г., както и по време на походите на влашко-молдовския княз Михаил Витязул на юг от Дунава. Хайдушко участие учените намират и в двете търновски въстания, в Чипровското въстание и в това на Карпош. Но пак ще повторя, че същинското хайдушко участие е през Възраждането. 
 
- В книгата ви има изнесени интересни, някои дори сензационни факти около отделни хайдути, за които обикновено не се говори, за да не се компрометира героичният им „ореол“. Вие обаче като че ли развенчавате този „ореол“? 

- Както вече казах, в началото до Възраждането хайдутите в преобладаващата си част са разбойници и в тях няма нищо героично. Някои, като Индже, Кара Колю, Кондо и др., са бивши еничари или предвождат кърджалийски банди, нападат и убиват и християни, и мюсюлмани. След това обаче изведнъж като че ли у тях настъпва някакво просветление и осъзнаване и от народни мъчители те се превръщат в народни закрилници. Всъщност това не е съвсем така. Или поне не при всички. Например през годините се коментира тази радикална трансформация на Индже войвода, който от разбойник и убиец става „крило за сиромаси“. Според мен истината е доста по-простичка от изписаните оди и дитирамби в негова чест. Индже е кърджалия и е назначен от отцепника Пазвантоглу за отговорник и негов човек в Сливенския регион. Той разбира, че ако продължава да се държи с хората зверски, няма да има никаква полза и дори в един момент те могат да минат на страната на неговия противник, султана. Затова решава да се отнася с тях внимателно и да поддъжа добри отношения, за да се чувства и самият той сигурен. В книгата съм се опитал да открия и представя поне един неизвестен факт за конкретния хайдутин, с което да привлека вниманието на читателя. 

- В книгата присъстват и немалко жени хайдутки. Това тяхно участие като съпротива срещу робството ли е, или е и част от личния бунт срещу безправното положение на жената в патриархалното общество? 

- На първо място, аз бих искал да отбележа, че традиционно се смята, че през османското владичество българката е била напълно безправна и безгласна буква в семейството. Но това не е точно така. Мъжът е главата на семейството, той отговаря за сигурността и за осигуряване прехраната на семейството. Но на жената е отредена не по-малко важната задача за отглеждането и възпитанието на децата и грижата за къщата и домакинството. 
Ако погледнем дори и само художествените произведения с теми от Възраждането, ще видим, че мъжете винаги са се съветвали със своите съпруги, преди да пристъпят към някое важно начинание. Защото според една поговорка от онова време: „Мъжът е тялото, но жената е главата.“ Т. е. в мъжа е действието, но жената е тази, която го напътства и съветва. Конкретно при жените хайдутки това е една изключително неизследвана тема от гледна точка на психологията например. В онова време жена да напусне дом, съпруг и дете и да заживее в гората, сама, сред други мъже, наистина си е било героизъм. Но според мен би било пресилено да се търсят корените или прояви на някакъв социален бунт в едно подобно поведение и проява.
 
- Защо смятате, че темата за хайдутството е интересна и полезна за българина днес? 

- Днес в условията на глобализацията, която поглъща и изяжда историческата памет на цели народи, единственият начин да се спасим и да се съхраним като нация е да успеем да запазим своята история. Но не между страниците на дебелите книги, а в съзнанието ни. Народ, който не познава своето минало, не може да има и достойно бъдеще.