Писателят историк Георги Марков за книжната сензация "Ерата на викингите": Легендарният воин Рагнар е бил реална личност

Ива Коцева
 
„Ерата на викингите” от Георги Марков (издателство „Милениум”) е най-новото  заглавие от  популярната поредица „История на войните”, която е сред най-търсените четива на книжния пазар.
Георги Марков е завършил история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Специализира антична история и се дипломира през 2010 г. Автор е на още 4 книги от поредицата: „Походът на Александър”, „Войните на Цезар”, „Ханибал срещу Рим”, „Гръко-персийските войни”.
„Ерата на викингите” проследява героичния живот на най-популярния скандинавски войн Рагнар Лодброк и разкрива неподозирани факти от противоречивата му биография. Книгата дава нов поглед към подвизите на свирепия викинг, чиято история завладя целия свят с появата на сериала „Викингите“, вдъхновен именно от неговото битие. В „Ерата на викингите”  е проследен и животът на наследниците на Рагнар и най-известния от неговите синове – Бьорн Железния, за чийто поход в Средиземно море се носят страховити легенди.
Авторът Георги Марков разкри в интервю за „Ретро” как викингите са свързани с българската история и реална личност ли е Рагнар Лотброк.
 
- Г-н Марков, с какво викингите, за които представяте любопитни факти в новата ви книга „Ерата на викингите“, са по-различни от другите племена, които участват в миграционните процеси в Европа?

- Огромната разлика с повечето етноси, участвали в тези процеси, е, че викингите никога не са били номади – те са уседнало население и никога не възприемат идеята за изоставяне на своята родина. Динамиката, която отключва тяхната експанзия, е много по-различна от тази на готите, хуните или маджарите например. Ако обърнем внимание специално на ранния период от Ерата на викингите, ще трябва да говорим за пиратски набези, а не за мащабна колонизация. Дори и когато викингите започват да се разселват в Североизточна Англия и Северна Франция (в Нормандия), това не е мащабна миграционна вълна.

- Как разселването на викингите се отразява на европейското население по това време?

- Въпросът е изключително интересен, но трудно може да намери дефинитивен отговор без концентрирани генетични изследвания – дори тогава изводите ще бъдат по-скоро спекулативни. До каква степен близо 100-годишното присъствие на датчани и норвежци в Англия изменя генофонда на североизточните райони на Острова? Каква е етническата картина в Нормандия 100 години след нейното създаване? Почти невъзможно е да дадем отговори на тези въпроси. Едно е сигурно – викингските атаки оставят дълбока психологическа следа, особено в Западна Европа.

- Има дебати, че Рагнар Лотброк, смятан за водач на викингите, всъщност е съвкупност от много мъже. Съществувал ли е той наистина?

- Реалното съществуване на Рагнар не подлежи на съмнение. Въпросът по-скоро е каква част от всички легендарни подвизи, които му се приписват, действително са извършени от него. Франкска средновековна хроника, написана от пряк свидетел на падането на Париж през 845 г., категорично идентифицира водача на северняците като „Регнарий“.  Не така стоят нещата с атаките срещу Англия. Доста интересният епизод със смъртта на Рагнар, хвърлен в яма с отровни змии, вероятно е литературна измислица на по-късен автор – но показва колко устойчива е била легендата за дръзкия пират.

- Как викингите са свързани с българската история?

- Твърде интересно е, че именно българите са „виновни“ за сериозното навлизане на викингите във византийската история. След катастрофалното поражение на Василий II при Траянови врата, нанесено му от Самуил, императорът се вижда принуден да моли княз Владимир Киевски да му прати помощ, за да се справи с бунта на дворцовата аристокрация срещу себе си. Така се ражда легендарната варяжка (викингска) гвардия.

- Имали ли са те срещи на бойното поле с български владетели?

- Отряди от варяжката гвардия със сигурност участват при потушаването на бунта на Петър Делян през 1040-1041 г. Но звездните мигове на северняците във византийската история съвпадат с момента, когато българските земи се намират под пряката власт на Константинопол.

- Автор сте на 5 книги от поредицата „История на войните“. Войната е отхвърлена като регулатор на международните отношения през 21. век. Но това се оказва трудно постижимо. Каква според вас е нейната роля в съвременността?

- Водещите страни осъзнават, че не могат да си позволят да влязат в открит конфликт помежду си, защото той крие риска от ескалация в ядрен сблъсък. Не бих казал, че войната е отхвърлена като инструмент в международните отношения – тя просто се видоизменя. Говорим за търговска война между Китай и САЩ, за кибервойна между големите сили. Войната такава, каквато я познаваме от историческите книги, би била прекалено скъпа и рискована в наше време.

- Книгите ви често са представяни с латинската сентенция  "Ако искаш мир, готви се за война". Може ли продължението да бъде Кантовият проект "Към вечен мир"? Какви са предизвикателствата към цивилизацията? Има ли разлика във възприемането на войната през Античността и днес?

- Подобно на много други идеи на Кант, и тази ми се струва по-скоро в полето на идеализма и химерите. Ако приемем, че историята на човешката цивилизация  се разпростира около 10 000 години назад, в нито един момент от тях мирът не е бил по-силен и устойчив модел на човешките взаимоотношения от войната.От друга страна, войните на 20. век – особено Първата и Втората световна война, Виетнам и Афганистан – напълно подкопаха мита за героизма на бойното поле. Изглежда изключително цинично да възвеличаваш милитаризма след Сома, Вердюн, Аушвиц и изпепелените села в делтата на Меконг. Самото технологизиране и механизиране на войната и мащабите на разрушение и човешко страдание я превръщат в апокалипсис, а не в „спорт на аристокрацията“, както понякога е разглеждана през Късното средновековие.
Огромната разлика между съвремието и Античността е в мащаба на конфликтите и включването на цивилното население. В Древността войните са значително ограничени и обикновените хора са до известна степен защитени от кръвопролитието на бойното поле. Това очевидно не е валидно за 20. век – и вероятно обяснява промененото ни отношение към милитаризма.

- Умберто Еко в едно свое есе казва: "Ако някой днес дръзне да възпее красотата на войната или пък ролята ѝ на световна хигиена, той със сигурност не би влязъл в историята на литературата, а в тази на психиатрията...".  Как ще коментирате твърдението на известния семиотик?

- Бих поставил контравъпроса: Коя война? Трудно е да спориш с интелектуален титан от ранга на Умберто Еко, но ми се струва уместно към сентенцията му да се добави „съвременната война“.  Означава ли тогава, че трябва да отхвърлим „Илиада“ на Омир – защото тя със сигурност възпява героичния етос на войната? А какво да кажем за „Опълченците на Шипка“ на Вазов?И отново – ако ги противопоставим на „Искрица живот“ на Ремарк или „За кого бие камбаната“ на Хемингуей, ще видим колко рязко се променя отношението ни към войната, когато я поставим в контекста на 20. век.