24 май е една от най-светлите дати и за големия актьор Павел Поппандов. Как българската култура посреща празника в ситуация на пандемия, защо не се раждат съвременни филми шедьоври и какво е мнението му за политическата ситуация у нас, Поппандов сподели пред „Ретро“.
- Г-н Поппандов, 24 май ще посрещнем с нов министър на културата – Велислав Минеков от „Отровното трио“. Какъв е вашият коментар за това кадрово решение?
- 24 май за мен е един от най-светлите празници. И няма никакво значение кой е министър. Който ще да е министър, 24 май си е 24 май! Тача този празник заради самия ден на българската писменост и просветност. То е едно трайно чувство, което не може да се изличи, то ти остава вътре в душата. И не може да се помрачи от нищо.
- Спомняте ли си как вие навремето празнувахте 24 май?
- Като ученици ходехме на манифестации и независимо от това, че на трибуната се срещаха изключително прости хора, празникът си беше празник – той е в сърцето. А не да ходиш там дежурно да махаш с някакво байраче, колкото да отбиеш номера. Като на други манифестации.
- В тези тежки за всички времена интелектуалците, които са призвани да бъдат духовни водачи, да дават идеи, сякаш са заети със собственото си оцеляване...
- Абе, какви духовни водачи са! То е пълно бездуховие. Изобщо не можем да говорим за това. Още повече при тая пандемия, която тотално смачка всичко. Театри, концерти... И слава Богу, че има творци, чийто труд е индивидуален. Имам предвид писатели, композитори, художници, скулптори, които не са зависими от „колективно изкуство“ и те по могат да бъдат съсредоточени и да се опитат да направят нещо в тяхната сфера.
Иначе халтурата е взела връх. И това си върви вече доста време.
Преди Десети ноември имаше преглед на българската драма всяка година. Идваха провинциални театри, които представяха своите пиеси в Народния театър и това беше един уникален празник в дните около 24 май. Имаше и доста спрени пиеси, но така или иначе това се превръщаше в празник. Сега, ако дойде един театър, той първо трябва транспорта да си плати, после трябва да плати хотел, което е абсурд. А да не говорим за пандемията, маските, празните столове и този страх, който съществува при по-многолюдни спектакли. Това действа доста обременяващо психически. Съсипва те. И се започват едни такива отчаяни опити да се привлече публика. Хвърлям око на разни сериали, то не ги и следя, защото съм се отказал да гледам и телевизия. Има неща, които са изсмукани от пръстите. То въобще не почива на някаква житейска истина.
- Това вече няма връзка с пандемията.
- Ами да. Тук става дума за творческа немощ. И когато се пишат такива сценарии на крак като тези глупости „Столичани в повече“ и подобни, това е абсолютно безсмислена работа. Окопали са се там няколко души, които въртят тази халтура и това е.
- Халтурата и чалгата май превзеха всичко, това борба за оцеляване ли е?
- Всеки носи индивидуална отговорност и ангажираност. Не е само заради оцеляването. Това е въпросът за некадърника. Да се окопае, да избута всички с лакти. Да се нагласи по някакъв начин, политически да лавира, да угодничи на властимащите. И всичко това води ето до какво.
Ами Пламен Марков, Иван Добчев и сие навремето изгониха Крикор Азарян от ВИТИЗ, светла му памет! По-добре още като се родят децата, да почнат да ги кръщават Професор. Напълнихме се с професори. Имаше един много хубав къс разказ на Станко Стратиев. В трамвая неволно един настъпва друг и му казва: Извинете, доценте. И доцентът му казал: Как, ние познаваме ли се? Не – отговорил първият, – но понеже всеки втори в България е доцент, а аз не съм, значи сте вие.
Наскоро четох едно интервю на проф. Надежда Сейкова. Уникална жена. Шапка ѝ свалям. Тя говори за своя учител, който по стечение на обстоятелствата се оказва и мой. Проф. Боян Дановски. Човек, владеещ пет езика, работил с Бертолт Брехт! Аз разбирам, че с течение на времето се раждат нови хора, нови таланти и пр. Но да се втурнеш в тая посока, да се чудиш как да станеш професор и да зачеркнеш Крикор Азарян, това по никакъв начин не мога да го приема. И това е точно ниска култура и жажда за власт на некадърника. Колкото до халтурата във филмите и сериалите, проблемът е в слабите сценарии.
- В ситуация на пандемия какво е най-важното, което трябва да направи служебният министър на културата?
- Нищо не може да направи.
- Но той каза, че за два месеца ще свърши това, което не са свършили за десет години, не звучи ли абсурдно?
- Това звучи като известния от времето на соца лозунг: „Другари, да изпълним петилетката за три години!“. След това се появява друг, който казва: „Не за три, а за две!“. Ще цитирам покойния Радой Ралин: „Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра“.
- Виждате ли изход от това пълно бездуховие, както се изразихте?
- За съжаление, съм песимист. Не виждам изход. Защото погледнете какъв процент от бюджета на държавата се отделя за култура и го сравнете с други страни и ще ви стане ясно за какво говорим. Откъде накъде! Когато мошениците продадоха на американци българския киноцентър, там имаше един Дейвид Варод, който представляваше фактически купувача. Той обеща, че три български филма годишно ще бъдат спонсорирани. Нито един български филм не получи нещо от така наречения приватизатор.
Идете вижте киноцентъра. Там имаше български фотоси от филми... Всичко това изчезна и замина. Е, защо пък нито една от бившите соцдържави не си продаде киноцентъра!
- Само защото имахме киноцентър ли, навремето се правеха филми, които ставаха тотални хитове, а сега такива почти няма...
- Е, как да направиш добър филм, като тези, които правеха истинското кино, си отидоха и малцина се опряха на техния опит. Ще ви дам ярки примери: в киното – Стефан Командарев, в театъра – Теди Москов. Но както се казва, две птички пролет не правят.
В киното първото нещо е сценарият. Сега обаче е обратното – първото нещо са парите. И като почне да пише сценаристът, продуцентът казва: Ама чакай сега, ако се направи този епизод с такава масовка, това е абсурд. Как ще събереш толкова хора, кой ще им плати, и т. н. Айде, това го зачеркваме. И от тоя сорт. Киното действително е скъпа работа, това не е шега.
- Но и талантът или некадърността, както казахте, също има значение.
- Да. И съответните учители, които преподаваха. Но те си заминаха. Останаха само Людмил Стайков, Иван Ничев и Марияна Евстатиева. Но те са вече възрастни хора. Те не могат, дори и да искат, това е много трудно.
- Г-н Поппандов, в държавата в момента ври и кипи. Как ще коментирате случващото се на политическата сцена у нас?
- Не ме интересува! Защото ми е дошло до гуша! От 1990 г. този цирк продължава и не знам още колко ще продължи. Нагледах се и се наслушах на партийни люпилни, на лидери и какви ли не още стремящи се към власт паразити.
- Все пак как какво мислите за изборните резултати на новоизгрелия политик Слави Трифонов, падение ли е това?
- Е, какво да е?! Вижте, въобще не искам да споменавам този човек.
