Тодор Живков не хареса паметника пред НДК

След откриването на паметника през 1981 г. продължиха обсъжданията по отношение на качествата му. На един разговор в Родопите за качествата му спореха академик Ангел Балевски – председател на БАН, известен колорит, и Петър Младенов, тогавашен член на Политбюро на БКП и министър на външните работи. Присъстваха Тодор Живков, Александър Лилов и други членове на Политбюро. Балевски казваше, че не харесва паметника, защото бил облепен с плочки като баня.  Живков и другите си мълчаха, а Младенов му опонираше: „Бачо Ангеле, не си прав, и Айфеловата кула първоначално не са я харесвали, но после се е наложила и стои векове”.  „Какво да ти реча, Пешо, попитали кучето защо си лиже задника, па то рекло: „Такъв ми е вкусът!”. Избухна смях и спорът бе прекратен. Личеше, че и Живков не харесваше паметника.

По времето, когато министър-председател беше Симеон Сакскобургготски, минах покрай паметника и бях изумен от състоянието на този български символ – изтърбушен, затрупан с боклуци и спринцовки. Вероятно там са пребивавали наркомани и клошари. Като човек с българско достойнство, написах писмо до премиера, до кмета на София и до Министерството на културата. Отразих състоянието на паметника и тревогата ми за имиджа на България пред преминаващите оттам чуждестранни гости и гости на София. Получих отговор само от Министерския съвет, че ще проверят чия собственост е паметникът и ще бъдат взети съответните мерки.
Така и досега никакви мерки не бяха взети. През цялото време досега се водеха спорове какво трябва да стане с него. Най-после се реши, че трябва да бъде демонтиран. Демек съборен. Вярно е, че тази надстройка над скулптурите беше неудачна и нетрайна. Тези железа и плочки неминуемо щяха да корозират с времето. При едно разумно решение обаче тя можеше да се премахне. На нейно място можеше да се надградят други елементи, съобразени с предназначението на паметника. Те да бъдат от подходящ здрав материал, та да издържат на времето. Такова решение, предполагам, щеше да бъде по-евтино от разрушаването и преместването на паметника.
В България обаче вече четвърт век управляващите се упражняват в рушене. Добили са впечатление, че рушенето им е по-лесно. Както се казва – какво ли му е в ред на кучето?
 
Христо В. Христов-Референта