Защо се разведохме с Гина от Шоплука

Пристана наша Цвета и туй то! Ей така – извънпланово, по законите на пазарната икономика. С моа Гина останааме като гръмнати... Не може ли да прескочи до село и лично да ни уведоми, ами че ни маскари пред ората с пустата телеграма: „Пристигаме с Боби за Шопския празник. Чакайте ни“.

Към обяд пристигна автобусо от столицата. Заслизаа ората, а към крайо гледам подаде глава и наша Цвета с модерна прическа тип „таласъм“ и с едни скъсани и непрани дънки, та чак свет ми се зави! След неа слезе друга рошава глава с обици на ушите и с един широк и дълъг панталон, досущ като дедовите потури от едно време. Жената ме сбута и хукна насреща им. Прегърна щерката, а после и другио – зето, де! Сетне заситниха към дома. Последвах ги на разстояние.

У дома сложииме софрата с печенио петел и една кана домашен самоток от асмата. За половин час от печенио петел останаа саде спомените. А жената току припкаше около них и ги подканяше:

- Ручайте, ручайте! Па сакън да не се срамите... Мамините!На третата кана зето подшушна на Цвета.

– Дъртите са истински пичове! Само дано не се опънат, че...

– Папа! – глезено рече Цвета. – Ниа с Боби сме решили да се сдобием... със западна лимузина, та по-често да ви спохождаме.

– То си е ваша работа! – отбих фронтално атаката.

Но моа Гина, нали си е с ниска култура и тоталитарно възпитание, зе неправилна позиция:.
- Че оно многу убаво, мами! Щом сте решили...

- Там е работата, маман – прекъсна я Цвета, – че ниа с Боби немаме авоари, та че требе с папа да ни спонсорирате.И като помълча, изтресе:

- Едно сто бона че ни стигнат на първо време...Притъмне ми пред очите.

- Пари немаме! – простенах. И си спомних как навремето разкулачваа тате, голема мъка беше, ама и сега при демокрацията да те разспонсорират многу боли!Че като писна щерката, а жената след нея две гами по-високо. Такава олелия дигнаа, сякаш човек убивам.

– Пари имаме, бре! Нали продадохме кравите и старата къща на село? – издаде ме тогава жена ми, като Павлик Морозов баща си.

- Тизе си агент у семейното ни гнездо! – просъсках гневно.

Обаче беше късно! Издаде она спастрените ни парици, та се наложи да се разведеме. Разделихме си сичко поравно. Сега не влизаме у никакви лични контакти. Запазихме само търговските отношения в интерес на бизнесо. А кога ѝ потребе яйце за застройка на чорбата, шиткам ѝ го по едно евро. А она, завалийката, по цел ден слухти и дебне, бръмне ли кола, изскача като кошута и чека ли, чека...

Чека, ама младите ги нема! Нали клъвнаха капиталецо ни...

Спас Вутев, град Елин Пелин