Съдбата ми поднесе подлости и предателство  

Когато самотата ме притисне, съзнавам, че илюзиите ми се изпаряват, а надеждите ми се стопяват. Живяхме трима. В беди и бури си държахме ръцете, а когато страдаха, страдах с тях. Не мислех за награда, не мислех за признание. Бях щастлива, макар сама жена, защото чрез тях се чувствах и необходима и желана. Вярвах, че бедите ни сплотяват, че трудностите ни каляват и ни правят по-добри, по-силни и по-човечни… Живях живота си скромно и бях като мравка. Товарът ми беше сто пъти по-голям от мен. Сравняваха ме с тригърба камила, а аз като по чудо отнякъде черпех сила. Раздавах се до капка, раздавах се до дъх и винаги следвах високия връх. Раздавах се с обич и се радвах на радостта в очите им. С всеотдайност и труд гонех мъка и скръб.

Днес, стопена от годините, съм като дете, което се нуждае от добра дума и болезнено се свива от несправедливост и обида. Уви! Съдбата не ми поднесе цветя и „благодаря“. Поднесе ми подлости, лъжи, измяна, които пронизват сърцето. Очаквала съм всичко, но не предателство и несправедливост. Но ще преглътна, ще изчакам с нечовешко търпение, защото знам, че най-лесният начин да се провали човек е да се откаже от започнатото, от вярата, от целите си.

Питам се какво отгледах – орли, кокошки? Колкото и да ми е зле, знам, че слънцето и истината не остават за дълго скрити. Зная, че машинациите на интригантите винаги биват разкрити и разбити. Моят мир струва много повече от изречена лъжа. Изреченото от лъжеца е за негова сметка. Разочарована, предавана, винаги съм се учила от грешките на другите. Днес какво ми остава. Да се доверя на времето, отмерващо своята доза, и да се помоля то да работи за честния човек, само и единствено в негова полза. Не желая никой да ме съжалява. Не желая и никой да плаче, защото ще е твърде късно и безсмислено. Не желая театър и нечисти сълзи. Нека всеки сам избере чувството – дали на грях, вина, мъка или може би обич.
 
Валерия Стефанова