Много пъти съм се питал: защо България няма политически капацитет на световната сцена. И винаги съм си отговарял, че когато една държава е на ръба на своите възможности – за какъв ли политически капацитет може да става дума. Нима може да се сравняваме с напредналите в икономическо отношение европейски пазари? Нима сме в състояние въобще да разсъждаваме по европейски? Да заживеем с мисълта, че произвеждаме нещо. И че тази наша продукция ни дава самочувствие и вяра.
Но как ще стъпим на краката си, питам аз, когато още не сме се научили да ходим, а гледаме само в паницата на съседа си – и си въобразяваме, че всичко виждаме? Не, така не става тази работа. Защото сме свикнали хем да се подпираме на някого, хем да търсим начин този „някой“ да ни опере пешкира. И като капак на всичко – да ни сервира онова европейско благополучие, което можем само да сънуваме засега. А какво да кажем за нашите политици? Нашите политици уж трева не пасат и коват неуморно закони, та пушек се вдига, но в крайна сметка какво става? Става това, че всеки дърпа чергата към краката си. Става това, че интересът отново клати феса! С други думи – аз на тебе и ти на мене! Услуга за услуга. Или око за око и зъб за зъб… Такъв бил животът, казват, а когато животът си иска своето, няма начин да не си го получи. Целта оправдавала средствата. И затова средствата трябвало да се приватизират… Няма значение дали тези средства ще са под формата на европейски пари или субсидии, важното е да влизат в нечий джоб. И да се симулира непрекъснато някаква дейност! Всичко друго е вятър и мъгла.
Георги Ревов, Пловдив
Все още няма коментари