Няма ли кой да ме защити

През 1952 г. като дете при инцидент загубих окото си, а сега съм на ръба с другото. Така трупнах още една мъка на главите на родителите ми. Освен репресиите на комунистическата власт. Чувствах голямата мъка в очите на майка ми, но тя никога не обвини някои други за случилото се, най-малкото държавата. Прие го с Божие смирение и срам в очите на хората за това, че не е опазила детето си.

Някога, когато трябваше да бъда студент, ме набутаха в комунистически трудов лагер с норма за натрошен камък. Нямаше кой да ме защити. След като съм бил дискриминиран, репресиран, сега получавам нечовешко отношение от кметове – селски и общински, които дори дърва за огрев ми отказаха. Пак няма кой да ме защити. Макар че сигнали съм подавал до големия демократ г-н Цветан Цветанов, до най-загрижената жена за свободата на словото и справедливостта в държавата ни г-жа Елена Йончева, до великия борец за доброто на народа г-н Марешки, до скромния областен управител на Пазарджик. Как пък едно от тези светила не си отвори устата.
Каква демагогия, какво лицемерие, какво двуличие!
 
 
Благой Димитров, с. Капитан Димитриево, общ. Пещера