Държавата убива диабетиците

 
За какво европейско развитие на България говорим? Няма ги онези стотици хиляди промишлени предприятия, комбинати, заводи, фабрики, които бяха гарант за сигурен живот. Работата при този съсипващ капиталистически преход, ако я има въобще, е с мизерно заплащане. Милиони напуснаха родината и поеха на гурбет в чужбина, за да оцеляват физически. Разбиха се семейства и съдби.
Трудовата заетост преди тази съсипия не беше никакъв проблем. Макар заплатите да бяха ниски, стоките и услугите бяха в пъти по-евтини. Тогава за 6 ст. се возехме в градския транспорт, а сега – за 80 или левче. До областния град билетът беше 70 стотинки, а сега е 4 лева. Макар че заплатата ми, в зависимост от заеманата длъжност, е варирала от 140 до 185 лева плюс класовете, всяка година бях на почивка на море, на планина или в балнеосанаториум. Картите за 20 календарни дни струваха между 15 и 28 лева. Осигуряваха се разнообразни културни мероприятия. Образованието и здравеопазването бяха напълно безплатни. Всичко това днес е лукс за обикновения българин.

Аз съм диабетик с усложнения и сърдечна недостатъчност. Как обаче да се лекувам с мизерните си доходи, как да правя редовни медицински консултации? Давам по 150 лева за лекарства месечно и не мога и да си помисля за посещение при лекар специалист. Даже личният ми лекар не знае дали има направления за диагнозите на моите усложнения.

Това е явна гавра с болните като мен. Подложени сме на тихо диабетно убийство. И постоянно си мисля как в онова спокойно и градивно социалистическо време не беше никакъв проблем да отидеш при всякакъв специалист, от какъвто се нуждаеш, и то безплатно.
 
Пенка НЕНОВА, Казанлък