Мара Павлова на 85: Да си дъщеря на свещеник е голям товар на плещите

Мара Павлова от село Горски извор, Димитровградска община, навърши 85 години. С ръка на сърцето твърди, че е изпълнила заветите на баща си отец Павел - живяла е достойно, по неговите лични канони. Точно като него. А отец Павел наистина е оставил добри спомени у хората от неговата енория. Помагал на бедните, проповядвал добродетелите на християнската религия, венчавал, кръщавал и опявал няколко от поколенията в това китно тракийско село.

- Как ли се чувства човек на 85 години, напред ли гледа във времето, или назад?

- Според мен спомените от миналото, особено ако са горчиви, са стимул за всеки възрастен човек да продължи да живее. Те са и повод да гледаме по-оптимистично напред. Знаеш ли, аз не мисля за моите 85 години. А когато не мисля, тях просто ги няма. Затова и на тези години не съм се спряла вкъщи, за да се готвя за по-добрия свят. Аз непрекъснато пътувам, срещам се с интересни хора. И не само в България, имам приятели в Гърция и често ходя там. Ходих и на Божи гроб, станах хаджийка. Така че годините не тежат на гърба ми, оставила съм ги някъде настрани.

- Дъщеря си на един от най-уважаваните свещеници в този район - отец Павел. Погребан е в двора на църквата в Горски извор и гробът му отдавна е станал място за поклонение на християните.

- Аз съм благодарна на хората от този край, че така почитат баща ми. Като дете вървях с него и гледах как възрастни жени го спират и му целуват ръка с почитание. Той знаеше как да направи тъжните ритуали така, че близките да страдат по-малко, а от венчавките и кръщенетата ставаха истински селски празници. Никога няма да забравя обаче гостуването на патриарх Кирил в дома ни. Винаги когато минаваше през Горски извор, патриархът се отбиваше у нас. Галеше ме по главата и ме черпеше с бонбони. А с баща ми водеха дълги и сериозни разговори, които тогава не съм проумявала. 

- Многолюдно семейство ли бяхте?

- Бяхме четири деца - две момчета и две момичета. Как са ни отглеждали майка ми и баща ми в онези гладни години, само те си знаят. Годините след 9 септември бяха най-страшни за семейството ни. Младите ремсисти се подиграваха на баща ми, властта заключи с голям катинар църквата в селото, започнаха интригите и клеветите срещу него. Стигна се дотам, че група разбеснели се младежи го пребиха, без да има причина за това. Дълго време го завивахме в пресни овчи кожи и цяло чудо е, че оцеля. Въпреки този терор от страна на властта хората тайно канеха баща ми по къщите и след като се съвзе след побоя, той продължи да венчава и кръщава децата им. 

- Това, че си попска дъщеря, отрази ли се на твоя живот по-късно?

- Никак не беше радостна и спокойна младостта ми. Нито криле, нито мечти. Където и да отидех, навсякъде ме гледаха като реакционен елемент, дъщеря на поп. Навсякъде ме придружаваше задължителната, отрицателна ОФ характеристика от селската управа. Много исках да уча в елитно училище, но за мен беше достъпна само Земеделската гимназия в Хасково. Не че не съм имала хубави дни и часове по това време, но лошото надделяваше. Семейството ми непрекъснато беше под наблюдение, хулигани ремсисти пишеха донос след донос срещу ми. И когато завърших гимназията, разбрах, че с тази ОФ характеристика за мен няма да има и работа. Намери се един свестен партиен деятел, Найден Панушев, който ми помогна да започна работа като завеждаща на Хасковската оранжерия. С огромни усилия успях да се запиша и завърша полувисшето си образование в Института за земеделски кадри в Айтос. Толкова бедни бяха годините, че нямахме пари да си купим рокли за бала, а за бижута въобще да не говорим... Опитах се да кандидатствам и в университета в Пловдив, но онази ОФ бележка пак се озъби срещу мен. Това, че съм попска дъщеря, слагаше бариерите пред мен. Понякога си намирах работа по милост от този или онзи ръководител. Така че почти целият ми живот премина с укорите, че съм се родила в семейството на поп.

- Все пак сигурно имаш и добри спомени от онези години? Няма как да е иначе?...

- Разбира се, че имам - и това са спомените от голямото ни и задружно семейство. Това, че различни хора тормозеха баща ми, не се отрази на добрата ни семейна атмосфера. После и аз си създадох семейство, родих две деца - дъщеря Димка и син Светослав. И двамата имат добро образование. Те пък от своя страна ме зарадваха с четири внука. Полека-лека болката от онези злостни и жестоки години отшумя, вече все по-рядко се връщам към тях. И ако трябва да направя една равносметка на живота си днес, когато навърших 85 години, мога да кажа само едно - гордея се с децата и внуците си. И доскоро им помагах. Ходих да работя в чужбина. Нали ви казах, че не обръщам внимание на годините си. Имам сили, мога да работя и ще продължа да го правя, макар и в селската ми градинка, където отглеждам много цветя. А аз обичам цветята и ми е приятно да се грижа за тях.

- Помниш ли заветите на баща си? 

- Разбира се! Не само ги помня, аз ги предавам и на децата и на внуците си. Моят баща ни закле до края на живота да си останем християни и да възпитаваме у децата си същата вяра. Да сме винаги сред хората и да им помагаме, да не таим злоба и завист в сърцата си. Знам, че тези принципи отдавна са забравени от много млади хора, но съм убедена, че един ден те отново ще се върнат към тях. С вярата в Бога и с разбиране и човечност се стига надалече, казваше навремето баща ми. Аз също.