При едно от пътуванията си в Армения Хайгашод се зарича да пребори несправедливостта на съдбата, споходила роднините му. След като стъпва в Ереван, столицата на страната с население над един милион жители, той тръгва да търси братовчедите си. Не знае нито адрес, нито телефон. Има само бегла информация за района, в който са живели преди голямото земетресение двадесет години назад.
Маршрутка го отвежда до центъра на квартала. Той си е като един голям град. Нещо като софийската “Младост”. Състои се от девет отделни части. Тръгва от блок на блок, звъни, вратите отварят жени, мъже, деца. На всички казва, че търси трима братя, изрежда имената и онова, което знае за тях. Напразно. Мисията е пред провал. Чак в шест вечерта една жена се сеща, че познава някакъв Сарафян, който продава на пазара. Имал и двама братя.
Гостът от България бързо намира въпросния мъж и пита: Ти Бедрос ли си? Оня го гледа шашнат. Как пък този чужденец знае името му. Така братовчедите се срещат, за да не се разделят вече никога. Пак тогава композиторът втрещява минувачите, като се хвърля на врата на някакъв непознат милиционер. Пазителят на реда е потресен, а Хайгашод обяснява: Виждал съм арменци златари, часовникари, режисьори, магове, но полицай - никога. Дай да те прегърна...
Весел и усмихнат е Агасян за всичките, които го познават
Според това, което пък разказва Таки, лелята на Хайгаш от Ню Йорк, някога в Пловдив имало едни Агасян. През 1949 г. заминали за Иран, а после и за Лас Вегас. Точно от тази фамилия се е пръкнало световното тенис величие Андре Агаси, категорична е тя. В детството си бъдещият композитор също размахвал ракетата, но китката му била отпусната и не давала надежда да стане кой знае какъв майстор на корта. Заменил я с цигулката и по-добре, защото двама големи Агасян в световния тенис наистина щяха да са много.
“Започнах с цигулката, защото нямахме пари за пиано - разказва композиторът. - Още от дете много точно съм предавал музиката, която чувам. Логично кандидатствах в консерваторията. На изпита обаче за малко не се провалих. И то заради любовта ми към шаха.”
По онова време в град Рейкявик се води епическата битка между колосите на черно-бялата дъска - съветския гросмайстор Борис Спаски и американското чудо Боби Фишер. Първата партия янкито губи. На втората не се явява. Руснакът води с две на нула. Според вестниците това е истинска сензация и те шумно я огласяват на първите си страници. На изпита обаче комисията се интересува единствено какво може това варненче Агасян и дали заслужава да стане студент по виола. Накрая професорите са във възторг. Юношата свири, пее, знае солфеж, поздравяват го за таланта. Въпросите вече са изчерпани, той е почти приет, когато един млад очилат мъж от задния ред пита:
“Извинете, младежо, според вас кой ще победи в мача Фишер - Спаски?”
Хайго чува някой да му подсказва политически верния отговор: Спаски, Спаски... Той обаче робува на ината си, слага главата си на гилотината и отсича: “Ще победи Роберт Фишер”.
Настъпва напрегнато мълчание. След минута същият този очилат асистент, бъдещият професор Георги Костов, отново проговаря: - “Момче, с това мислене... Да твърдиш, че американец ще победи руснак, скоро няма да влезеш в академията”.
В крайна сметка Фишер побеждава Спаски, а Агасян превзема музикалния бастион от първия път.
В ролята на лаещо куче
Оркестърът на Народния театър на младежта е първото работно място на дипломирания виолист. Нещо повече... От оркестрината той твърде бързо се качва и на сцената. Играе странстващ музикант, студент, дори лаещо куче.
В класиката “Светът е малък” от Иван Радоев на маестрото е поверена ролята на беден аржентински гаучо, който проточено пее тъжната си песен: “Ветре, амиго...” Колосите Борис Арабов и Димитър Буйнозов са братя: комунист и фашист. Срещат се в Аржентина. Местните хора са потресени, щом разбират, че някога единият е стрелял по другия.
Питат: “Не те ли е срам. Да стреляш по брат си. Ти българин ли си?”. Въпросът е към Арабов, който непрекъснато снове по сцената и е доста трудно да се предвиди къде точно ще бъде във всеки следващ миг. На едно от представленията тълпата не успява да го уцели и попада точно срещу Агасян: “Не те ли е срам? Ти българин ли си?”, питат в един глас. Хайгашод е като закован на ешафода. Не е очаквал подобен мизансцен, още по-малко такъв въпрос и смутено отвръща: “Не, не съм”. След тази реплика бурен смях едва не срутва залата.
Още като студент всеки ден, още от сутринта, исках да бъда велик, признава композиторът. Но не бях.
Приятелството на композитора и поета роди много красиви песни
Дали днес вече е успял, ще каже историята, но една от песните на Хайгашод наистина стана. Това обаче едва ли щеше да се случи, ако преди повече от 35 години съдбата не му бе направила щедър подарък. Запозна го с Недялко Йорданов. Това става след премиерата на поредната пиеса на бургаския поет в Народния театър на младежта. Виолистът смутено се приближава до него и казва: “Другарю Йорданов, написал съм няколко песни по ваши стихове, бъдете така добър да ги чуете”. После запява...
Така започва това толкова дълго и плодотворно сътрудничество, резултат на което са десетки любими български песни.
През 1983 година поетът подава на композитора поредния ръкопис. Стихотворението е написано по повод рождения ден на съпругата му Ивана: “Не остарявай, любов”. След последния стих онемях, спомня си авторът на музиката. Обхванат от емоция, започва страстно, с цялата си душа, да реди нотите. По това време театърът е на гастрол в Съветския съюз.
След представленията актьорите не пропускат да се повеселят както те си знаят. Композиторът обаче бяга от купона. Затворен е в хотелската си стая и не изпуска китарата. Недялко харесва написаното от Агасян, но има и своя версия на песента. Най-после и Михаил Белчев изпява “Не остарявай, любов” и песента влиза в класиката. Така всички останали творения на Агасян отстъпват крачка назад, за да й направят място. Тя става негова емблема. Пеят я дори бабите на пазара. Въпреки че обстановката там никак не напомня на концертна зала.
Все още няма коментари