Спомени от соца: Слушахме Елвис и Рей Чарлз на магнетофон „Мамбо”

По времето на соца аз определено бях един щастлив младеж (още нямаше тийнейджъри!). Някъде в първите години на гимназията родителите ми купиха на старо един магнетофон „Мамбо”. Лентов, унгарско производство. Малко мязаше на недодялан сандък, но никой от съучениците ми нямаше щастието да се докосне до такова чудо на съвременната тогава техника. Май бях и единственият осмокласник в нашето училище, собственик на... магнетофон. Луда фукня. Но си заслужаваше.

Бях невзрачно и незабележимо, слабо като върлина момче с големи диоптри. Изведнъж обаче станах център на вниманието – нали притежавах „Мамбо”! Купоните тъкмо бяха изместили демодираните журове и започваха да набират сили. Нямаше случай аз да не бъда поканен на тях – с „ Мамбо”-то, разбира се. Канеха ме не само приятели, но и съвсем непознати от други училища и далечни махали, стига да нося магнетофона. А той тежи, та се не трае - близо 10 кила. Ама кой ти гледа. Звъниш на вратата, влизаш в стаята, където вече те чакат поне 20-30 души, питаш за контакта и фиестата започва. Е, в апарата имаше един огромен метален маховик, който стабилизираше движението на лентата. Когато се включеше, трябваше да се изчака малко да набере обороти.

Но пък после нямам думи – като почнат ония изпълнения на Елвис Пресли, Кони Франсис, Бренда Лий, Луис Армстронг, Пол Анка, Пат Бун... Рей Чарлз... сърцето ти се разтопява. Да продължавам ли? Рокендрол, туист. Гасят се лампите и хормоните започват да врят. Мадамите взеха да ми се лепят като гербови марки. Разбираемо беше – с моя „Мамбо” аз бях много популярен. Нека да припомня, че по онова време – 60-те години на миналия век, западни песни по родното радио не се пускаха. Помня, че всеки ден от 16 до 16:30 ч. по „Хоризонт” излъчваха поздравителен концерт – можеш да си избереш една песен от примерно 5-6 руски, унгарски, чешки, румънски и с нея да поздравиш близък. Въпросните песни обаче бяха едни и същи, втръснали на всички. Имаше една, посветена на учителката по руски. „Здравствуйте, наша Татяна, бие звънецът за вас, за вас. Винаги мила, засмяна, ние ви очакваме във клас, във клас...”. Пускаше се поне 3 пъти в продължение на половин час, защото поради липса на избор я поръчваха поне 20 души.
Е, как тогава да не ме обичаха приятелите и съучениците ми. Та с моя „Мамбо” аз им давах глътка музикален кислород.
 
 
Стефан ТОШКОВ, София