Спомени от соца: Едно време мачът беше празник, нямаше милиция и побоища

Когато гледам какви мерки за сигурност се вземат в днешно време за организацията и протичането на един футболен мач, си мисля за миналото. В детството ми, в юношеските ми години по време на социализма дори и така нареченото Вечно дерби преминаваше мирно и цивилизовано. Спомням си как ходехме по трибуните заедно, привърженици и на „синия”, и на „червения” отбор. Сядахме заедно, гледахме мача, коментирахме, спорехме. Радвахме се на успеха на своите, тъгувахме, ако губехме. Е, да, не пропускахме да се пошегуваме, понякога по-леко, понякога и по-солено с противниците, загубили мача. Но това беше. Те си бяха и си оставаха наши приятели, съученици, комшии. И ние - техни.

На стадиона я имаше няколко милиционери, я не. Обикновено седяха на пистата, пръснати из целия стадион, по един, по двама и просто гледаха мача без пари. Такива драконовски мерки, кордони, преминаване през бариери, прегради, пребърквания, включително и жени полицайки, тогава беше абсурдно, то просто не можеше да се случи. Никой не преграждаше столицата часове преди мача, никой не организираше шествия или походи.

Сега, като се замисля, бил съм на стадиона и съм гледал любимия си Гунди от почти всички сектори, никога никой не ме е заплашвал, ограничавал или спирал да подкрепям отбора си. Спомням си и ритуала след края на мача. Загубилите водеха на по бира победителите и ги черпеха. Това беше задължително условие и ние го спазвахме безусловно. Обикновено кръчмите след мача бяха пълни, а там имаше място и за привържениците на двата отбора. Имаше закачки, но всичко си беше цивилизовано, дори не можеше да се говори за крайности и агресия и побоища. Сигурно и затова стадионът беше винаги пълен.

Днес се затварят улици, тръгват полицейски ескорти, говори се за секторни клетки, виждаме изкривени от омраза лица, бомбички, потрошени превозни средства. Град под обсада няколко часа преди и след мача. Горко и тежко на хората, които живеят в близост до стадиона и са принудени да изживяват този кошмар няколко пъти в годината. И то за футбол и футболисти, които не стават дори да носят и чантите с багаж на някогашните.