Фаталното 13 е късметът на Иван Лебанов

Иван Лебанов е първият българин, спечелил олимпийски медал от Бяла олимпиада - бронзов в бягането на 30 км на Игрите в Лейк Плесид през 1980 г.

Пред българина тогава се класират само двама руснаци (тогава от отбора на СССР) - Николай Зимятов и Василий Рошчев. Зад Лебанов са всички скандинавски бегачи, представители на страните, където се е зародил този спорт. Сред тях са звезди като шведа Томас Васберг, класирал се четвърти в тази дисциплина, но три дни по-късно става олимпийски шампион на 15 км, финландците Мати Питканен и Юха Мието, норвежецът Ове Аунли, както и други двама знаменити руснаци - Завялов и Савелиев, също и много добре представилият се в Лейк Плесид поляк Йозеф Лушчек, всички бегачи на Италия, на ГДР...

Освен сериозната подготовка, дългите години на тежки тренировки, дори моментната форма, всеки спортист знае, че трябва и малко късмет на големите състезания. Точно такъв късмет споходил и Лебанов, а именно - датата била 13-и. „Много съм свързан с това число - в училище бях №13, домът ми във Велинград също е на №13, Зимните олимпийски игри в Лейк Плесид - пак под №13... Казах си - това е моят ден. Много силно беше желанието ми да докажа истинските си възможности. Знаех на какво съм способен. Имах отлична подготовка, тогава това беше възможно, за разлика от днес. Зимятов обаче беше в невероятна форма и получи шанса да стартира след мен. От тази благоприятна за него позиция успя да ме застигне и тогава започна голямата битка. Сигурно и 13 пъти си разменихме водачеството”, спомня си години по-късно великият ни бегач.

Макар да донася на България първия й медал от Зимни игри, държавното ръководство забравя успеха доста бързо. И до днес това е горчилка в душата на спортиста. „Не съм материалист, но чух там големи обещания, ставаше дума за „Волга”, даже за ордени, а това тогава беше много голяма работа. Но когато се върнахме, напълно ме забравиха. После дойде лятото и московската Олимпиада. Тя беше по-специална. Много наши отлични спортисти спечелиха титли и медали. Като започнаха да ги награждават, заслужено, разбира се, някой пак се сети за мен. Започна ново чакане, та горе-долу след година получих нещо, което не е за споменаване”, разправя Лебанов.